Част 1. Оправданото доверие

            От няколко дни бе в познатото си настроение, но все още не се решаваше да започне да пише. И което бе най-странното в случая – не знаеше защо. Обикновено спираше на улицата или в къщи и веднага започваше. А сега не се получаваше. Далечните спомените за един прекрасен танц и всичко след него, някак естествено се преплитаха със случки от последните дни.

            Наскоро се бе запознал с много интересна личност. По своя характер и външност много приличаше на човека, когото обичаше толкова години и за когото продължаваше да пише. Същата вродена женственост, непринуденост на реакциите и несъзнаване на своята сила по отношение на мъжете. Беше да му помогнала за нещо важно и от благодарност той реши да ù направи неочакван подарък. Тайно се надяваше, че тя ще има смелостта да го приеме и да изживеят двамата нещо прекрасно и неповторимо... Но ето че, узнавайки за писателския ù талант, бе решил да ù разкаже за един невероятен танц. За един блус преди много години.

            Беше се случило по време на неговото студенство. След тържественото отпразнуване на поредния зимен празник у тях се получи така, че останаха последни с едно момиче. Почти през цялата вечер танцуваха с двамата, без да обръщат внимание на останалите. Нещо вътре в него му подсказваше, че тази нощ ще бъде необикновена. Тя не си тръгна с другите. Намериха някаква причина да остане с обещанието, че ще я изпрати до тях. 
            Когато вратата се затвори след последната двойка, той се обърна към нея. Тя го гледаше с широко отворени очи. После се приближи бавно към него и обви шията му с ръце. От касетофона познат дрезгав глас разказваше за един прекрасен свят. Бавно започна да я целува. Цялата ухаеше на обич. До тази вечер и двамата не бяха оставали заедно в подобно настроение. Продължиха да танцуват прегърнати. Лентата бе само с блусове. Днес не можеше да разбере как се бе получило, но в един момент бяха останали без дрехи. Познаваха се от пролетта и той до този момент не бе виждал женственото ù тяло по този начин. Когато отиваха през лятото на басейна, тя сядаше малко настрани и бе останал с впечатлението, че се срамуваше от облите си бедра и пълната си гръд. 
            Танцуваха унесено, без да обръщат внимание, че касетофонът отдавна бе спрял. Отдавна бе започнал леко да я милва с дъха си по шията, да я целува по нежната раковина на ухото ù, изтръгвайки от нея тихи въздишки. Неусетно се бяха отпуснали върху леглото и той потъна в блаженството на нейните бедра. Започна да я гали, както отдавна знаеше, че го желаят всички момичета. Докато в един момент спря. Опитвайки да открие с пръст една от точките на нейното удоволствие, бе разбрал, че мъж още не бе прониквал в нея. Колебаеше се дали да продължи със своите ласки, или да я остави сама да реши какво да се случи. Не настояваше, защото искаше тя да пожелае истински той да бъде нейният пръв мъж в живота. Продължи да я целува и гали, докато в един момент момичето измърка доволно като заситено котенце и се сгуши в ръцете му

            Тази нощ тя не пожела да преминат заедно невидимата граница на пълното щастие. Но на следващата им среща му даде да разбере, че именно неговата постъпка я е накарала да му се отдаде истински. Което и се случи. Сливането на телата ги бе отвело до приказно блаженство, а тя направи всичко възможно да го възнагради за неговото търпение и такт. 

            Част 2. Разказът 

            Днес споменът за този танц се преплиташе с образа на неговата неотдавнашна позната. При последната им среща бе ù споменал за прекрасното изживяване да танцуваш блус по този начин. След няколко дни получи нейния разказ. Бе пресъздала по свой начин неговия спомен за този танц. Написа ù за своето възхищение, но искрено съжали, че не ù бе споменал за неговия край. И си призна, след като изпрати спомена за случката такава, каквато бе я запомнил.

            - Забавих се с моя обещан разказ, защото за първи път не можах да го напиша в моя стил – веднага и на един дъх. Толкова дни го започвах отново и отново и на средата спирах. Но днес вечерта започнах наново и успях да го завърша. Не зная дали съм успял още от самото заглавие и с написаното. Но всичко е както го почувствах.  

            Особено го впечатли нейният отговор:

            - Прекрасен разказ! Действителен, истински, неподправен! Аз съм изключително развълнувана! И това е най-прекрасният подарък, който съм получавала за 8-ми март, ако ми позволиш да гледам на него по този начин. Благодаря ти от цялото си сърце. Просто нямам думи да изразя вълнението си. 
            За него написаното не бе подарък, а само искрено споделяне за това, което се случва в живота. Но бе щастлив, че все още негови неща заслужават да се приемат като подаръци, а не като излишни, захвърлени някъде странни вехтории.

            - Аз наистина за първи път не можах да напиша нещо веднага, а много, много пъти спирах и започвах отначало. Както виждаш - пиша само изживяно, защото не съм някакъв поет, писател или художник, а само себе си. Ще бъда щастлив, ако този разказ и всичко в него ти е харесало или ще ти хареса. 
            Нейното обяснение бе по своему логично:

            - Не си могъл да напишеш разказа веднага, но се е получило чудесно, така че и в редакциите и в многото опити също има своята магия.

            И с лукава усмивка допълни: 
            - Надявам се повече да не те затруднявам. 

            Естественият негов отговор бе: 
            - Радвам се, че съм ти доставил удоволствие. Надявам се да ми предоставиш още различни възможности да ти го доставям. Ако, където и когато ти бъде приятно!

            Нощта отдавна бе настъпила. Той отново пишеше и си мислеше по какъв начин да ù подари един такъв блус. Без да настоява за нещо повече от танц. Както в спомена, който ù бе разказал. Не спомена, че от благодарност и като подарък за негов рожден ден онова момиче го бе поканило да я рисува. Тогава той върна жеста, като ù подари най-сполучливата рисунка с нея. 
            Доколкото познаваше хората, щеше да откаже. Защото е много по-лесно да се пише или да се говори за нещо, отколкото да се извърши. Въпреки че веднъж ù зададе откровен въпрос, на който тя леко присви очи, после облиза леко пълните си чувствени устни и отговори, че ще бъде интересно да наблюдава някоя негова среща с приятелско семейство. Тогава не ù повярва. Не знаеше как може да докаже, че заслужава нейното доверие. Не знаеше и дали ще има смелостта, ще пожелае ли да получи това прекрасно изживяване. Не само защото тя го заслужаваше. Бе убеден, че след като танцуват заедно, тя ще докаже своя талант, написвайки нещо още по-вълнуващо. А този разказ щеше да остане след тях двамата и да напомня за един талант. И реши да я попита откровено. Нали тя твърдеше, че обича откровеността. Време бе да го докаже. Единственото, от което се боеше, че може да приеме, че той иска всичко това да се сбъдне заради някаква мъжка прищявка. Не бе истина, но без доверието ù нямаше начин да го докаже. 
            Изпрати писмото и се заслуша в песента, която зазвуча по радиото, и се усмихна. Бон Джоуви споделяше ”Това е моят живот.” Бе една от любимите му песни. 

            Част 3. Последната среща 

            Една вечер забеляза в пощата си нейно писмо. Не бързаше да го отвори, защото не искаше да се разочарова от плахостта ù. Не желаеше да види пред себе си поредната жертва на втълпяваните с години правила. Искаше да види една съвременна Жорж Санд. Този прекрасен човек заслужаваше от живота толкова много неща. А дали да ги получи, зависеше от самата нея. Трябваше само да започне да черпи с пълни шепи от неговата прелест. 
            Пусна си диска с „Хотел Калифорния”, помълча малко след края на песента и започна да чете. Написаното не го изненада с нищо. Очакваше подобна защитна реакция. Сви рамене и само написа, че греши в своите реакции. Защото приемаше, че е предвидим за нея като обикновен човек. Но всичко преживяно отдавна го бе превърнало в странник. И затова не отговаряше на писаното в нейните учебници.    
            Мина време. Лятото завладя умовете и желанията на всички. Преди да замине на море, отново се срещнаха по работа. Без никакъв повод тя започна въодушевено да се хвали, че за първи път ще отиде на нудистки плаж. Той я слушаше и вътрешно се смееше. Напразно се опитваше да ù обясни, че нудизмът е житейска философия, начин на мислене и поведение, на живот изобщо. А не само да се пържи гола на слънце сред себеподобни. Че както и суингът прави хората по-щастливи по своему. Така пълноценно се радват на живота под завистливите погледи на останалите. Но тя дори не се опитваше да го разбере и я остави да мисли каквото иска. Животът си е неин. Щом е щастлива да мисли така, нека. За сметка на това все повече се убеждаваше в нейната невинност в определено отношение. 
            Срещнаха се почти веднага след завръщането ù в града. Изглеждаше отпочинала. Хубавият тен показваше, че се е радвала на слънчеви дни. Преди това ù бе написал, че това е тяхната последна среща. Тя реагира по своему и с очаквано неразбиране. И затова започна разговора с обяснение на думите си. Тази среща формално трябваше да е предпоследна поради известа делова причина. Но реално той я възприемаше за последна, защото на следващата по всяка вероятност щяха да мълчат учтиво и всеки да мисли за своите занимания. Нямаше формална причина, поради която да ù се обажда за да се видят. А тя едва ли щеше някога да го направи. Защото всичко в нейното съзнание бе свързано единствено с изявеното му желание да ù подари един танц с непознато за нея преживяване. 
            Беше му интересно дали бе събрала впечатления да пише. Призна му, че няма, но не бе истина. Просто тя не бе забелязала, че има какво да сподели с листа и своите читатели. Макар и да си спомняше, че ù бе казал в какво вярват на Изток. Че животът не е добър или лош, а само подробен. И че умението именно да забелязваме повече подробности може да ни прави по-щастливи. 
            Без да запита, тя веднага се похвали, че е вече нудистка и повече няма да сложи бански костюм. Гледаше го с изевстна предизвикателност, но му се струваше, че се е подготвила какво и как да го съобщи, за да наблюдава неговата реакция. Отново се усмихна вътрешно. Предчувстваше, че ще постъпи по този начин, само не бе сигурен кога – в началото на тяхната среща или към нейния край. Защото той нямаше причина да я попита. След обичайните реплики на тази тема успя да отклони нейното внимание към обикновени неща. И тя сподели, че се е разхождала покрай рибари и веднъж един ù казал, че нейното преминаване им носи късмет. След всичко това се учуди защо твърди, че няма за какво да пише. И се опита да ù подскаже обратното. Случките заслужаваха да бъдат тема на интересни разкази и се надяваше в близко време да бъдат създадени от нея. Тя го слушаше и като че ли се убеди, че трябва да опита. 
            Разделиха се в обичайното приятелско настроение. А вечерта той реши какъв подарък да ù направи за раздяла. Защото вече нямаше повод да я безпокои. И при първа възможност намекна за това: 
            - Само ще ти подаря нещо съвсем обикновено. Обичайно, навсякъде срещано и често подарявано, но неочаквано от теб. И което поне веднъж ще ти напомни за нас, по-точно за мен. Това е всичко. Вече нали ти казах, че съм непредвидим за всички, които съдят за мен по своите обичайни представи за хората. Както реагираш и ти неведнъж. А аз съм само странник, който се радва на малките неща и мигове от живота. 
            - Да знам, че ти не обичаш да те поставят в обичайните рамки и стереотипи, но понякога забравям, че си странник. Ще чакам с нетърпение септември, заради изненадата. Ще се радвам да имам нещо, което да ми напомня за теб, освен двете книги, които ми подари и които са също скъп спомен – отвърна тя и го целуна. 
            - Отново ме караш да се усмихвам. Ако решиш да го използваш, макар да не узная кога, това нещо ще ти напомни само веднъж за мен! И след това всичко ще свърши и ще ме забравиш. Защото така и трябва! Странно, нали? 
            - Обичам да те карам да се усмихваш – мило му отвърна тя. - Трябва да е странно, за да бъде запомнящо се, ако е тривиално, се губи смисълът в преживяването.        
            - Ще бъде само обичаен подарък - повтори той, - но странен в този случай! Само това твърдя, но за мен всичко по тази тема е изчерпано! А аз по-често се смея вътрешно. 
            - Когато се усмихваш външно, очите ти вече не са "режещи", студени пламъци, а топли, галещи пламъчета. Затова обичам да те карам да се усмихваш. 
            - Не знаех това. Макар да са ми споменавали, че понякога имам много тежък поглед. Благодаря! За всичко – за отношението към един тогава непознат. За малкото подареното доверие, за всичко останало! Надявам се, че ако някога прецениш, може да заслужа и много по-голямо доверие. Светът е малък! Може би... 
            Бе купил своя подарък, а дали ще е прощален, или ще бъде ключ към друго, не зависеше от него. За себе си бе решил, че ако се случи тя да пожелае нещо повече, ще спре споделянето с белия лист, докато не получи нейното разрешение.

            Заслуша се в музиката. В нощта Оскар Бентън подаряваше своята песен за всички самотни хора и вярата си в прекрасното нещо Любов. Не си спомняше кога и дали изобщо някога бе чул да му казват „Обичам те!”. Навярно затова толкова години я търсеше навсякъде, опитваше да я нарисува, пишеше за нея. Бяха му предрекли тази карма. Кармата да раздава обич и да бъде обикнат само от Смъртта...