Бе много студен ден. Сутрин. Лед бе покрил улиците. Няколко бездомни кучета скитаха. Павел излезе от своя дом. Той работеше в строителството. Така се бе случило, че в студените зимни дни често оставаха без работа. Спестените му пари отиваха за храна. И за отопление не оставаха средства. Живееше толкова скромно, че дори врабчетата навън се засрамваха и си мислеха, че си угаждат. В стаята, в която спеше бе студено. Топлеше се единствено с дебелата завивка, от която не си показваше главата през нощта. Винаги преди сън си казваше, че повече няма да мизерува. Че почнат ли пак да работят ще отделя, за да се чувства добре. Но на сутринта си даваше сметка, че без храна не може. Трябваше да си набави сили, за да работи и да изкара пари за храна. Много рядко си пускаше една духалка, колкото да пречупи въздуха и да си затолки ръцете и краката. Искаше да си направи кафе. Да го изпие топло. Но се отказа. Студът не бе добра компания.

- Май е по-добре да изляза навън и да се движа - каза си Павел.

Облече си якето. Шапка, шал, ръкавици. Обу си обувките и излезе. В студената сутрин един човек трудно би имал самочувствие. Оглеждаше се. Хората бързаха. Влизаха в скъпите си затоплени автомобили. Младият мъж се усмихваше. Преди време си мислеше, че тези хора са имали подкрепа. Родителите са им купували коли, къщи и са им дали старт и основа, за да градят. Сега ги подкрепяше. Казваше си, че каквото и да са получили наготово е нужно усилие да го задържат и да вървят напред. Дори се упрекна, че все се бори и мръзне, а не мърда и крачка в посока, която да го направи щастлив. Бе толкова студено, че имаше чувството, че ушите му ще се счупят, ако ги докосне. Вървеше и се надяваше, че движението ще го стопли, но не. Не успя. Не издържа и влезе в кафене. Така си бе разпределил парите, за да има за храна. Седна до една от масите. В заведението имаше няколко човека, явно редовни клиенти. Павел и друг път бе влизал там, но персоналът не го познаваше. Дойде сервитьорката.

- За вас? - попита тя.

- Аз ще изчакам приятел. - каза Павел.

Момичето се върна зад бара, а Павел наведе глава. Почувства се неловко, че бе излъгал. В заведението бе топло и тялото му се отпускаше в уютната обстановка. Младият мъж гледаше през прозореца.

- Виж как студът изкривява лицата на хората. Правят мимики и жестове, които в друго време не - каза си Павел.

В кафенето влизаха хора. Сядаха. Мъжът се почувства неудобно, защото някои от клиентите търсеха свободни места, за да седнат. Погледна в портмонето си. Огледа се. Имаше чувството, че го наблюдават и гледат със съжаление. Постоя още малко. Ако си бе поръчал кафе щеше да се лиши от закуска. А как се пие ободрителната течност, когато е гладен човек? Тези мисли се блъскаха в съзнанието на младия мъж.

-Ще постоя докато ме изгонят - каза си той. - По-добре, отколкото да приличам на просяк навън.

Павел бе наясно, че в заведението гледат на него като на пари от оборота. Не като човек, който има своите потребности. Сервитьорката мина няколко пъти край него. Поглеждаше въпросително. Павел се усмихна и каза:

- Явно, че няма да дойде. Хубав ден!

Стана и излезе от топлото кафене. Тръгна по тротоара до главната улица. Искаше му се да се прибере в своя дом. Но колкото бе студено навън, толкова бе и между четирите стени. Павел бе взел своята доза топло, докато чакаше въображаемия си приятел в кафенето. Взе си от магазина храна и се прибра. Пусна си електрическата печка с ясното съзнание, че все някога трябва да плаща за миговете на уют, колкото и кратки да бяха те.

Явор Перфанов

11.02.2023 г.

Г. Оряховица