Колкото повече търся някого, който да ме стопли и да ме обича така, както се нуждая, толкова по-самотна се чувствам, сама... на целия свят... Единствена и неразбрана. Сигурно с всички е така. Причината е в самата мен... вероятно... не мога да се отпусна и да разкрия чувствителността си пред някого - да призная, че искам любов - пламенна, луда, безапелационна!
Искам да остана сама... Уморих се от разочарования, от фалш, от лицемери и подлизурковци, от егоисти и комплексари. След всеки опит се чувствам все по-сама... на целия свят... и ако наистина бях сама на целия свят, сигурно щях да бъда по-щастлива, защото нищо нямаше да ми липсва. А сега не ми липсва някой определен човек (такъв, който да си заслужава липсата, не съм срещнала), но усещам болка и ми е тягостно от възможността да го срещна, ужасно е! Търся, а не го намирам, ако знаех, че няма такъв, ако бях СИГУРНА, че няма - нямаше да има за какво да се ядосвам и щях да съм си щастлива - сама със съвършената си личност!
Но... Ето че ...