В един скучен, но красив ден, я видя. И сърцето замлъкна. Хората замръзнаха по местата си. Вятърът спря своята песен. Птиците прибраха крилете си и се сгушиха по медните жици на стълбовете. Сякаш слънцето намали топлината си. С всяка нейна крачка цветенцата я милваха по нежните стъпала. Тя ходеше, а с нея и светлината. Усмивката ù даряваше живот. Очите ù заслепяват с любов всяко същество. Като нежно омайна песен е гласът ù. С длани като от коприна. Тялото ù... грях вековен! Тя го зърна. В онзи скучен, но красив ден. Последва пърхане с мигли и пристъпи към него. Към бедняка... голтак... и мъничко изкривен. Събра дрипите си и се сви в уплах. Нима тази пчеличка избра най-грозното цвете? Нима святото огря точно над него? Той не повярва и зачака свит какво ще стане. А тя... тя четеше мислите му и леко, едва доловимо се усмихваше. С всяка крачка дрипавото човече се свиваше все повече. Още малко и щеше да се скърши. Не беше виждал никога такова създание. Дошло от рая с добри помисли и сетива, ...