Момчето разбра, че нещо не е наред по очите на баща си. Ясни и ведри допреди час, те сякаш бяха натежали от тревога. Баща му го гледаше, но не го виждаше, което бе плашещо. Промяната бе настъпила след един дълъг телефонен разговор, проведен в кухнята, от който момчето успя да долови само откъслечни думи. После той излезе, оставяйки го само с хилядите въпроси, които се въртяха в главата му. Нещо не бе наред!

  Бе посред нощ и едва два от прозорците на съседните сгради светеха, но момчето не можеше да заспи. Досега не се бе случвало да го оставят сам толкова дълго време. Тъкмо когато неизвестността го стисна здраво за гърлото, заплашвайки да го задуши, баща му се появи на входната врата. Държеше няколко листа хартия. Без да обели дума, отиде в кухнята и си наля уиски. Гаврътна питието на крак, после, увесил глава, седна. Момчето се приближи предпазливо, сякаш баща му бе заредена бомба, която можеше всеки момент да гръмне.

  – Къде е мама?

  Баща му се извърна и го изгледа с празен поглед. На челото му си появиха няколко хоризонтални бръчки, мислеше.

  – Защо не спиш? Я виж кое време е станало. Утре си на училище…

  – Къде е мама? – повтори то настоятелно.

  – Майка ти е в болница. Катастрофира с колата.

  Момчето се умълча, опитваше се да осмисли чутото. Бе влизало в болница миналата година, когато получи хранително натравяне, и знаеше, че това място не е хубаво. Там миришеше неприятно и бе пълно със страдащи хора. Нощем се чуваха стонове и какви ли не още неприятни звуци. Стана му криво, че майка му се е озовала там.

  – Кога ще се прибере вкъщи?

  – Ами … като оздравее. Ако изобщо прескочи трапа. Хайде, лягай си, всичко е наред – каза и разроши косата му.

  Докато вървеше към стаята си, момчето се чудеше какво значи да прескочиш трапа. Поколеба се дали да не се върне да попита. В крайна сметка се отказа. Обаче знаеше, че когато някой каже, че всичко е наред, нищо не е наред.

  Заспа бързо, защото тревогата бе изстискала силите му.

  Не видя майка си нито на следващия ден, нито на по-следващия, нито на по-по-следващия. Баща му бе все така омърлушен и разсеян и не му обръщаше почти никакво внимание. Веднъж дори забрави да му даде закуска. Атмосферата вкъщи се бе променила.

  Един ден, малко след като се изля поредният пролетен порой, баща му го взе в обятията си и го понесе към спрялото пред входа такси. Улицата лъщеше на слънцето като лакирана и пускаше ефирни струйки пара.

  – Къде отиваме, тате?

  – На свиждане при майка ти. Много й е домъчняло за теб. Иска да те види. Но няма да й задаваш много въпроси, ясно?

  – Добре.

  Болницата миришеше неприятно, както преди. От напрежение го заболя стомахът, но не се оплака. Цялата му същност бе съсредоточена в предстоящата среща.

  Качиха се с асансьора на седмия етаж.

  Майка му лежеше на леглото до прозореца. Имаше сенки под очите и косата й бе сплъстена и разчорлена, но когато се усмихна, отново заприлича на себе си. Момчето се покатери на леглото и се сгуши в обятията й. Беше отслабнала, не бе толкова мекичка, колкото преди, а ръцете й бяха бледи и изтънели, с помръдващи нервно пръсти. Но бе неговата майка, несъмнено.

  Тогава погледът му се спря на краката на мама Еми. Те стърчаха нагоре, изпънати и леко разкрачени, като от подложките, върху които бяха наместени, тръгваха въжета, част от система с макари. Сякаш някой се опитваше да изтезава долната част на тялото й. От бедрото на десния й крак стърчаха железа, други обгръщаха прасеца на левия. Стъпалата й висяха безжизнено отпуснати, като отсечени. Момчето прехапа устни. Защо майка му бе позволила да й причинят това? В цялата тази работа имаше нещо неприлично, унизително.

  – Не можеш ли да ставаш, мамо?

  – Не, миличък, но ще се оправя, всичко е наред. Не гледай натам, не гледай.  

  Момчето се зачуди как майка му ходи до тоалетната, но не посмя да попита.

  – Кога ще се прибереш вкъщи? Няма кой да ми помага с домашните.

  Тя се усмихна.  

  – Има време. Тук се грижат добре за мен, не се тревожи. А и вие вече по-честичко ще ми идвате на свиждане.

  – Да, мамо. Не ти донесох цветя. Следващият път…

  Тя го притисна към себе си.

  – Няма нищо, няма нищо. Излез за малко в коридора, искам да поговоря с баща ти насаме.

  Десетина минути по-късно, докато се канеха да си ходят, в очите на майка му избиха сълзи. Момчето ги забеляза и му стана много, много мъчно.

  По-късно, на паркинга, то попита баща си:

  – Какво е станало с краката на мама?

  – Счупени са.

  – Счупени?

  – Да.

  – А ще оздравеят ли?

  – Разбира се, всичко ще се оправи.

  – Кога?

  – Не знам. След като махнат онези железа, лекарите ще поставят краката й в гипс. Тогава ще трябва да я гледаме вкъщи.

  Момчето се стресна от думата „гледаме“, но си замълча.

  – А боли ли я много?

  – Боли я, как няма да я боли, като е толкова тъпа, че да се пребие заради някакво си куче!

  – Какво куче?

  – Изскочило на пътя и майка ти, за да не го прегази, свила вдясно и се забила в дърво. Ама че…

  После се прибраха и баща му пи много ракия, чак говорът му се промени.

***

  Изписването от болницата се превърна в значимо събитие за семейството. Всички бяха доволни, поне така изглеждаше, но имаше много проблеми за разрешаване, най-вече такива свързани с „гледането“. Мама Еми щеше да прекарва времето си в инвалидната количка или в леглото, защото краката й бяха напълно неизползваеми. Единият бе гипсиран от основата на пръстите до слабините, а другият – от глезена до средата на бедрото. На всичкото отгоре бе толкова изнемощяла, че трудно успяваше да бута сама количката си. Задаваха се трудни времена. Но момчето бе щастливо, защото отново имаше майка, макар и някак …  различна. Щеше да помага с каквото може. 

  Майка му вече бе друга. Не можеше да прави нещата, които преди правеше. Преди тя работеше в офиса на една строителна фирма, после чистеше, готвеше и пазаруваше, изобщо занимаваше се с хиляди дребни неща, които трудно се забелязват, но иначе са важни. Да, помагаше му при писането на домашните, но не толкова, колкото преди, защото трудно успяваше да се концентрира. Майка му бе станала безполезна, даже по-лошо – бе в тежест на семейството.

  Баща му непрекъснато мърмореше, предимно за това, че трябва да ходи на работа с градския транспорт – защото освен себе си, мама Еми бе потрошила и семейния автомобил. Особено тягостно бе вечер, когато трябваше да се смени памперсът. Той псуваше грозно в банята, докато вършеше тази неприятна работа. Понякога, късно нощем, момчето чуваше майка си да плаче. Всичко се бе променило в лоша посока. Баща му не бе предишният добър баща. От цялото му държание лъхаше озлобление. Често се обръщаше към майка му с „Емилияна“, което означаваше, че е много ядосан.  

  Осъзнало, че времената са тежки, момчето се стараеше да помага. Но не можеше да направи кой знае какво. Миеше чиниите, носеше каквото поиска майка му, включително куката, с която тя бъркаше под гипса, за да се почеше. Когато отидеха вечер в парка, то буташе количката, събирайки любопитните погледи на другите хора. Вместо майка да бута количка с дете, дете буташе количка с майка. Неестествена, тревожна гледка. А другите деца незнайно защо му се смееха, че има такава майка.

  Един ден, след училище, тя го извика при себе си.

  – Слушай сега… баща ти си е намерил работа в чужбина. Казва, че не е за изпускане. Така че… заминава.

  – Оставаме само двамата! Но как…

  – Всичко е наред, няма страшно.

  – Аз ще се грижа за теб, мамо.

  Тя се подсмихна, но очите й си останаха тъжни. Почеса брадичката си и каза:

  – Баба ти може да дойде да ни помага. Това е единият вариант. Другият е си взема гледачка. Имам малко скътани пари, така че не е проблем. Ще се справим някак си.

  – Татко не иска ли да се грижи за теб?

  – Стига си задавал въпроси! Разбрали сме се с него! – тонът й бе изненадващо остър.

  Случи се обаче друго. На помощ дойде мъж, когото майка му представи като „един стар приятел от гимназията“. Той пое всичката работа. Не се оплакваше и не мърмореше, дори когато трябваше да сменя памперса. Отначало мама Еми се притесняваше от него, но после свикна. Момчето също свикна с присъствието му в дома им. В неговата компания времето сякаш минаваше по-бързо. На моменти той се държеше странно. Случваше се да гледа дълго майка му, без да й проговаря, сякаш единственото, което искаше, бе тя да е пред очите му. А когато обуваше чорап на стърчащото от превръзката босо стъпало на мама Еми, движенията му бяха изключително внимателни и нежни, все едно слагаше кристална пантофка на принцеса.

  После нещата тръгнаха на добре. Мама Еми започна да се изправя на патерици и направи първите си крачки. Очите й сияеха от радост, че отново може да се придвижва сама.         

  Една сутрин, когато мъжът отиде да напазарува, тя, вече с гипс само на единия крак, докуцука до кухненската маса и седна. Каза плахо:

  – Моят приятел се кани да си върви. Но двамата с теб ще се справим, нали? В началото ще ми е трудно да ходя до магазина, но…

  – Няма проблем, мамо. И той ли не иска да се грижи за теб?

  Тя наведе замислено глава. Хапейки устни, каза:

  – Всъщност иска.  

  – Ами тогава нека остане. Аз го харесвам, нищо че не ми е истински баща. Щом помогна, когато беше най-трудно, значи е свестен.

  – Сигурен ли си? Да живее тук, при нас?

  – Защо не. Татко едва ли ще се сърди.

  – Ха! Защо мислиш, че няма да се сърди?

  – Ами защото избяга бе, мамо. То е ясно.

  Майка му се разсмя. Момчето не можеше да разбере какво толкова смешно има, просто баща му обичаше предишната мама Еми, а този мъж – сегашната.