Чувам преминаващия влак. Вибрациите на железните релси разтърсват къщата ми и двете стъклени чаши ритмично звънтят от докосването си една в друга. Стъклата празнуват близостта си. Познатият глас в слушалката ме връща малко назад, после ме блъска в сегашния момент. Аз и той - тъй еднакви, тъй различни. Тъй влюбени. Всеки в някой друг, не и в нас самите. Късно е. Даже е рано. От един до два, после до три.
Чужда песен, изпята с нов глас. Хубаво е, наистина. Миналото ме настига, но няма лоши чувства - само гъделичкаща душата носталгия.
" - Да пием за изминалото време."
Всеки е изричал тези думи и всеки влага убийствени чувства. Чува се тежко преглъщане и неуспешен опит да бъде заглушено с фалшив смях. Приятни са тези моменти, когато в тъмното чуваш гласа на отминала любов. Приятелска, де. За един от нас. За другия тези минути разбиват сърцето, после го събират сами.
- Абе, как се запознахме?
Как ли? О, помня.
- Чуваш ли влака?
- Той мина отдавна - едвам измърморвам с цигара между напуканит ...