Влизам в квартирата. Гледката е зашеметяваща. Възвисена на 31 – ия етаж, светът изглежда в краката ми. Светлините ме съблазняват да мечтая за прекрасен живот. Интуитивно знам, че има уловки. Възхитата се преплита със съмнения. Не вярвам във величието на небостъргачите, които ме гледат с хиляди блещукащи очи, криещи тайни и неподозирани коридори. Гледката ме кара да се замисля. За живота – не за моя, изобщо, за живота по света. За човешката природа. За човека зад сградата. За човека на цената на сграда. Небостъргач като монумент на човешкия живот. Тук хората се превръщат в небостъргачи. Чувам напевът от минарето и той ми напомня, че има сила, която властва еднакво и в пустинята, и в мегаполиса, и в стария, и в новия век, и занапред. Сменям посоката – не, светът не е в кратата ми, по – близо съм до небето, а то остава непостижима висота.
Идва време и да напускам квартирата. Наех пространството за временното усещане да съм на върха на света. На зазоряване стягам куфарите, оставям ключовет ...