ДУХ

    Ставам суеверен.

    След оная вечер нещо в мен се промени.

    Както и да се опитвам да го извъртам, както и да се опитвам да си го обяснявам, нищо не излиза.

    Не мога и да го забравя.

    Искам, не искам, то ни в клин, ни в ръкав ми шукне в главата.

    Айде, викам си, ще се изниже време и то ще се забрави. Да, ама не.

    ... беше вече късно. Иззвъня телефонът.

    Жената ме изпревари. Вдига слушалката.

    - Да, да. О, Галче, ти ли си, мило? Днес не си се обаждала.

    Не е за мен. Нямам работа тук. Щом отсреща е Галчето, следва поне един час разговор. По-кратко почти не се случва. Приятели! Тя е дъщерята. Жени е майка ù. Ден не минава да не си побъбрят по телефона. Само по него, защото те живеят в друг град. Ако не с едната, обезателно с другата.

    Вече ще се завъртя да се махам...

    Отвън…

    Шум. Странен. Зад вратата. Нещо като че драска. Мяукяне. Отварям. На прага котка. Русоляво-жълта, като че ли златна. Изправи се на крака права. Муцунката и коремчето бели. Блестят. Наведох се. Клекнах. Тя се облегна на коляното ми и нежно, нежно и тъжно, тъжно, съвсем тихичко замяука. Погалих я по главата.

    - Кажи, момиченцето ми, какво правиш тук? Загубила ли си се? Вратата ли си объркала?

    Отзад, зад мен, гласът на жената внезапно се промени. Обърнах се.

    Усмивката беше замръзна. Лицето се вледенило. Гласът се задави.

    -Какво? Какво? Галче! Милата ми!

    Изхлипа. Потръпна. От очите ù течаха сълзи.

    - Галче, мила, кога?

    Замръзнах и аз. Не смеех и дума да промълвя. Случило се е нещо лошо.

    - Галя, мила, кога? Вече плачеше с глас. Уловила за миг озадачения ми поглед, изплака на глас. Жени! Милата!

    Още не проумял ужаса, внезапно се извих назад. Котката беше изчезнала.

    Ще речеш, че дрънкам глупости. И аз месеци наред си мисля същото. Котка. Може да е комшийска. Забравили са незатворена врата. Излязла. Объркало се е животинчето. Всички врати еднакви. Или е от бездомните. Търси топличко. Търси храна. Или пък отнякъде са я изхвърлили. Да, ама дни наред разпитвах комшиите. Никой няма котка и то такава. Обикалям и покрай блоковете кучето да вдигне крак. И там няма такава котка. Обикалям квартала, уж разхождам кучето и все питам и разпитвам, има ли някой, видял ли е някой такава котка.

     Вече ми викат „оня с котката”.

    Кучето! То ме сащисва. Тоя разбойник всичко може да търпи и понася, но не и котка. Само да мерне някоя и е готов да я разкъса. А тогава! Аз съм клекнал, котката се изправила пред мен и сложила лапките на коляното ми и той, звярът, ужасът на котките, стои до мен и не помръдва. Навел глава и не мърда!

   А тоя цвят на котката ме побърква. Русолява, като златна. Само отпред, муцунката и коремчето, бели като сняг. И едни сини очички!

    И гласът на жената. Плаче и вика

    - Защо не я пусна вътре? Това беше Жени! Къде изчезна?

    Жени! Тя беше руса, с коса като злато. И лице бяло, бяло!

    И аз се питам къде изчезна изведнъж.

    Преди месец и нещо завършиха изследванията на Жени. Нямало нищо лошо. Разминало се. Тия дни нещо не се почувствала добре. И тая вечер изведнъж, както си седяла, изведнъж...

   Ужасена, Галя вдигнала телефона. Ние сме най-близките. Тя позвъни по телефона, котката подраска на вратата.

    - Котка или Дух?

    - Кажи де! Защо мълчиш?

    - Аз в ред ли съм или съм хахо?