Красотата на думите е всепоглъщаща. Тяхната сила завладява сърцето, окупира мисълта. Излизат през нечии алени устни и започват да текат като малко поточе в гората. Игриво ромолят в ушите. Гъделичкат суетата, галят самочувствието и си играят със сетивата. Извисяват духа до луната и звездите и го понасят по небесната синева. После бурно го хвърлят в морето и започват да го блъскат насам и натам с пенливи вълни. А най-накрая го оставят из златните класове на някоя поляна, галейки го с топлите лъчи на слънцето под звуците на славеева песен. Това за мен са думите. Но когато настъпи мълчанието, небето, морето и поляната се размиват, славеевата песен се превръща в мираж. Илюзията е вдигнала памучната си завеса и под нея грозно се кланя реалността. А тя е жестока. Дните се превръщат в удари на камшик – един след друг нанасят дълбоки рани върху свежата плът. Тиктакането на часовника съдира душата. Тя се свива в ъгъла като малко детенце, страхуващо се от тъмното. Плаче за нощна лапма, но крушкат ...