Алиса стана от пода и отиде до стаята на майка си. Тя спеше. Али беше решена да приключи с  това. Взе ключовете за колата, качи се и потегли. Баща ù тъкмо се прибираше и видя, че колата на жена му потегли с бясна скорост по улицата, той направи маневра и тръгна след нея. Звънна ù, след няколко сигнала вдигна.

- Какво правиш?Къде си тръгнала?!

- Мат, какво ти става?Аз съм у дома.

- Кой тогава е в колата ти? – след секунда една мисъл го проряза –О, не, Алиса какви ги вършиш!

Той ускори, искаше двете коли да се изравнят. Изведнъж пред колата се появи Елизабет, баща ù изви волана рязко, колата се преобърна и всичко затихна… Мат се свести бързо, но беше заклещен в колата. Едва успя, но измъкна телефона от джоба си и звънна на 911, а след това и на жена си.

Алиса стигна до реката и затърси  следи къде е заровила тялото на Илайджа. Стигна до място, където ясно личеше, че там е разкопавано скоро. Предположи, че там е тялото, защото с всяка стъпка пулсът ù се ускоряваше, но нямаше сили да провери дали е истина.

- Винаги си вреш носа в моите работи! Не трябваше да идваш тук! – крещеше Ел, която току-що се бе материализирала пред нея. Ел заплашително тръгна към Алиса, като разказваше за всички пропуснати шансове и мигове, заради това че Илайджа е отнел живота ù в катастрофата.

- Знаеш, че не аз съм виновна, че си била там с него! – каза Алиса

- Не, но не биваше да идваш!

Али отстъпваше назад към реката и в същото време беше сякаш хипнотизирана, пренесе се далеч в миналото, в спомените, когато семейството им беше щастливо, когато бяха деца и играеха с часове в скривалището си. Странно, времето сякаш бе спряло, за да запечата във вечността един последен миг. Алиса се спъна и усети ледено студената вода върху кожата си, почувства болка за миг и всичко стана бяло, бяло като безкрая, единственото нещо, което сега чуваше, беше онази песен от детството си…

Рейчъл беше вече при мъжа си в линейката, а спасителният екип претърсваше за Алиса. След дълго търсене откриха момичето полумъртво и… тялото на Илайджа…

Алиса се чувстваше все едно лети, но нещо сепна спокойствието ù, да, трябваше да направи нещо последно – дневника!

Озова се в стаята си, но беше някак различна, от прозорците струеше бяла светлина, която сякаш озаряваше целия свят и прогонваше тъмнината и сенките. Тя погледна към бюрото си и там беше дневникът ù . Отвори го, застана неподвижно за секунди, знаеше, че историята ù трябва да бъде написана, някой трябваше да прочете истината… Положи ръка върху него и като с вълшебно мастило направено от съвършена сребриста светлина, думите се появяваха една след друга, докато не запечатаха историята… Али остави дневника и тръгна към светлината. Толкова беше красива, искаше просто да я докосне, да се слее с нея.

- Спри! Върни се! Те имат нужда от теб, не си отивай още! Прости ми за всичко… - каза далечния глас на сестра ù, докато накрая не се появи пред нея. Прегърна я и каза:

- Някои граници не бива да бъдат прекрачвани … - след което я пусна. Алиса се събуди в болничната стая, майка ù и баща ù бяха до нея. Когато я видяха, че се събужда, изпитаха облекчение. Тя погледа майка си и каза:

- Прочети дневника, за да узнаеш истината … – след тези думи Алиса се усмихна, затвори очи, а апаратурата, показваща сърдечния ù ритъм, затихна …