Капките забарабаниха по дългата стреха. Отначало бавно. Някак мързеливо и eдинично, сякаш жена бърка в котле и ръси плочника, за да премете. После ритъмът се усили, капките затрещяха. Вертолетни перки по покрива. Дъждът нападна езерото, наби го, то се гърчеше в напразни опити за съпротива, капките дълбоко проникваха под повърхността, и отскачаха обратно в импровизирани фонтанчета. Водният дух се ядоса и надигна изненадващо големи вълни. Да се ненадяваш, че това кротко езерце е способно така да се вълнува. Жената на верандата изобщо не им обърна внимание. Сякаш за нея бурята не се е състояла. Въпреки гръмотевиците. Въпреки проблясъците на светкавиците. Седеше, над нея дългата стреха й осигуряваше заслон от дъжда, шушлякът я пазеше от вятъра, който караше големите борове да ръкопляскат с клони, а малките - да правят дълбоки поклони. Седеше и не шукваше. Наистина беше омагьосващо. Небето се саморазправяше със жена си - Земята. Нату - така беше името й, всъщност беше Наталия, но това си го ...