Душата ми
Искам да потъна в себе си. Не знам защо изпитвам такава необходимост. Понякога се откъсвам от собственото си Аз, политам нагоре и се наблюдавам. Все едно, че съм друг човек. Виждам някаква фигура, която крачи – чужда и нереална, смачкана от дните, уплашена и търсеща да се захване за нещо. Наблюдавам се и ме хваща страх. Дали тази долу е реалната, или онази, която безпристрастно наблюдава света под нея…
Виждам се… някъде съм… чужда и самотна…
Вечерите са като затворени в орехова черупка или точно обратното – пръснати из цялото пространство, във вселената и ако има и други вселени, душата ми се озовава и там. Тогава усещам всички клетки по тялото си. Надниквам в тях, блъскам се в потока от кръв, преминавам през сърцето си, стоплям сама пръстите на ръцете си и се опитвам да разбера тайната на залутаната си душа. Мисля, че тя е някъде там, из лабиринтите на вените и капилярите, в тъмната част на мозъка ми или скрита зад ирисите на очите.
Една вечер видях душата си като черна безд ...