Казвах си "Струва си!", но кого заблуждавах? Явно само себе си. Мислех, че ще постигна нещо, мислех, че е възможно се почувствам добре. Очевидно е много даже това да искам. Все се питам "Толкова много ли искам, Господи?", а отговор няма, просто е очевиден: "Да, много искаш.". В гробище се превърна душата ми, където хора не минават, жива душа няма - надежда няма. Боли ме, търпя разочарование след разочарование, не знам как ги преглъщам. Това моето не се нарича живот, по-скоро дупка, в която всеки, който мине покрай нея и хвърля мъката си като боклук. Аз поемам всичко и страдам и заради тях, но дано има справедливост на тази земя и мисълта "Всичко се връща!" се окаже вярна. Надявам се на капка надежда, капка справедливост, капка съчувствие и капка вяра. Усещам, че малко по малко умирам, нищо вече не ме крепи.