Като сълзи едрите капки дъжд чукаха по тавана на димящата кола. Забиваха се яростно в стъклата на прозореца, подхванати от все по-усилващият се вятър. Дясната врата на малкия спортен автомобил се отвори бавно и със скърцане. Една мъжка ръка се подпря тежко на нея и помогна на тялото да излезе навън и да се потопи в сенките на нощта.

Явор заобиколи автомобила и с ужас установи, че не може да отвори предната лява врата. Тя, както и тавана, бяха понесли най-силно удара от сблъсъка с дървото край пътя. Върна се обратно, влезе в колата от мястото до шофьорското и измери пулса на брат си, който се беше отпуснал на волана, сякаш от умора е заспал. Слабо, но се усещаше пулс. Явор знаеше, че не бива да го мести, защото е напълно възможно да влоши положението му, но нямаше избор, трябваше да действа бързо. Въпреки дъжда всеки момент скъпата кола можеше да избухне. Миризмата на бензин подсилваше страха на младия мъж от този възможен сценарий. Без да губи повече нито секунда, той прегърна брат си така, че главата на ранения да е на рамото му, а гърба да опира гърдите му и внимателно го изнесе под дъжда. Издърпа го възможно най-далече от опасността, смъкна си якето и го използва за защита от мократа трева, където положи тялото на по-пострадалия от двамата. Набра 112 и бързо обясни състоянието и местоположението им. Познаваше добре пътя, който водеше от големия град до тяхното село. И докато милваше утешително лицето на брат си, повтаряйки му да е смел, и че всичко ще бъде наред, се страхуваше да проведе следващият наложителен разговор.

– Ало, мамо, аз съм Явор. – едва произнасяше думите по-големият син на Мария. – Прости ми, че те будя в този ранен час, но трябва да знаеш.

– Какво да знам? Какво сте сторили? – усещаше се паниката в гласа на сънената майка.

– Ние с Христо катастрофирахме и...

– Какво?! Какво говориш? Нали обеща да не пиеш и ти да караш? Как сте? – вече напълно събудена крещеше Мария.

– Да, мамо, аз карах. Добре съм, само натъртвания имам. Христо е много зле и в безсъзнание, не знам точно какво му е. Обади се на някой съсед и ела. Линейката вече идва и щом лекарите ми кажат, ще ти се обадя да знаеш в коя болница в града сме. Съжалявам, мамо!

– Ще говорим там. Чакам отново да се обадиш!

Явор се надвеси над Христо и солените му сълзи се смесиха със студените капки есенен дъжд. Падането им не спря от воя на приближаващите сирени, а изливащата се от небето вода не попречи на новата кола да избухне в пламъци. Нито един от двамата мъже в този момент не се интересуваше дали  пожарникарите ще я спасят. По-големият се молеше с цялата си душа за спасението на по-малкия. Не само от любов, а за да има бъдеще и за самия него.

Не обичаше болниците още от дете. От времената когато все трябваше да носи нещо за ядене, да прави компания и да бъде добрият и грижовен батко за малкия Христо. А той, малкият, все беше болен. Я пневмония ще хване, я апендиксът му ще е за опериране, важното беше да прекарва повечко време в ужасната, бяла сграда, със строги възрастни и много оплакващи се други болни, за да усложнява още повече живота на брат си. Така усещаше нещата Явор и чувствата му не се промениха до тази фатална вечер. Не му беше лесно да преглътне годините, изпълнени с горчилка и ревност. От ранна възраст му се налагаше да мери приказките си, да съобразява действията си и във всичко да бъде пример на малкото си братче. Все той да отстъпва, да споделя и да дава път. Да отнася критики, наказания, а понякога и да го потупват за чужди прегрешения. На Христо не му се караха, какво оставаше да го наказват или бият. Не, че родителите им оправдаваха действията си пред Явор, но понякога на настойчивите му въпроси отговаряха с едно и също, че малкият е болнав и чувствителен. А той, баткото, трябва да е силен. И да търпи. Душата на Явор не спираше да се бунтува и да търси пътища за освобождение от оковите, които усещаше непрекъснато. Понякога търсеше и път към любовта на майка си и баща си, чувствайки че тя цялата принадлежи на другия им син. Никога не си позволи да предаде Христо, да издаде белите, които вършеше сам или понякога двамата заедно. Дори го защитаваше в училище от нападките на по-силните или по време на игрите с тайфата на улицата. Вярваше, че ако някой има право да се сърди, кара и дори да се бие с Христо, то това е само и единствено той. Счупена чаша, сбиване в училище, бягство от час, изпушена цигара, откраднат плод от дърво на съсед, неспазен вечерен час - бяха част от прегрешенията на малкия, за които Явор неизменно плащаше. Понякога с неизлизане с дни, понякога с отнет телефон, понякога с пропускане на тренировка или състезание по лека атлетика. От последното Явор го болеше най-много, но продължаваше да преглъща неправдата. До тази вечер.

Година след смъртта на баща им и като подарък за отличен успех при завършването на НСА, Явор получи лъскав, черен, спортен автомобил. Най- страхотният подарък, който майка му някога му беше правила. Връчвайки му ключовете, Мария сподели с порасналия си син, че баща му е искал Явор да получи кола още за осемнадесетия си рожден ден, но тя е била против. Сега, за абсолвентския бал искала да му се реваншира.

Дни след бала Явор се гласеше за дискотека. Христо настоя да тръгне с него, за да усети мощта на новата кола, изминавайки десетте километра до близкия град.  Двете момчета тържествено обещаха на майка си, че баткото, като спортист и по- разумен, няма да пие и ще шофира. На отиване думата им беше изпълнена.

- Батко, ще дойде ли Маги? – с надежда в гласа попита Христо минути преди да паркират пред дискотеката.

- Защо ме питаш? Откъде да знам? Още преди бала се разделихме и го знаеш.

- Да, но не знам защо се разделихте. А и мисля, че ти искаш да я видиш.

- Каза ми, че вече обича друг. Класика, както виждаш, това е. И не, все още не искам да я виждам. – тросна се в отговор Явор.

- Добре, добре, само питам. – опита се да спре назряващия спор Христо.

Приятели, разговори, смях и музика - една обикновена петъчна вечер за двамата братя. Въпреки хаоса и многото хора, Явор се стараеше да не изпуска малкия от очи и да не му позволява да пие. Правеше всичко, което зависеше от него, за свое собствено спокойствие. Малко след полунощ забеляза, че е дошла и Магдалена с приятелките си. Покани я на танц с надежда да си поговорят, но тя грубо му отказа. Не направи повторен опит, дори се стараеше да не се навърта близо до нея. Мина му през ума да пофлиртува с някое от момичетата, които отдавна се опитваха да привлекат вниманието му, за да я накара да ревнува, но се отказа. Не му беше до игрички, а и не се чувстваше готов да прегръща ново момиче. Отправяйки се към изхода, за да изпуши поредната цигара, Явор видя до една колона Маги, която разговаряше с някакво момче и го галеше по бузата. Шмугна се незабелязано от другата страна на колоната, застана с гръб и наостри слух. Сам не знаеше защо го прави, но изгаряше от желание да чуе какво си говорят, преди да разбере кой е съперникът му.

- Маги, миличка, нека не рискуваме. Може брат ми отнякъде да ни види.

- До кога ще се крием от него, скъпи? – с нетърпение в гласа попита Маги.

- До когато усетя, че съм готов да му споделя, че обичам бившето му гадже.

- Защо не ми го споделиш още сега, братчето ми? – появи се пред тях Явор и гневни искри струяха от очите му. – А ти, Маги, ще ми кажеш ли нещо?

- Нямам какво да ти обяснявам! Радвам се, че разбра, макар и криещ се и подслушващ като мишок.

- Батко, аз...

- Какво ти? Откога правиш номера зад гърба ми?

- Не съм правил нищо с нея докато бяхте заедно. – заоправдава се Христо.

- Ице, нека не го лъжем повече! Кажи му... – започна Маги.

- Какво да ми кажеш? – сграбчи го Явор за тениската.

- Нека да поговорим у нас. Да не се надвикваме тук...

- Яворе, какво правиш?! – Маги се надвеси над падналият на земята Христо, който прикриваше разкървавеният си нос.

- Какво правя ли? – побеснял Явор започна да рита брат си. – Давам му урок как се крадат чужди гаджета! Изчезни ми от погледа, да не подбера и теб!

Уплашена от яростта на бившия си, Маги хукна да търси охраната. Двама от охранителите реагираха бързо и разтърваха братята. Усетил се в безопасност, Христо изкрещя на четири години по-големият, мускулест Явор, че знае как да го накара да си плати и се затича към изхода. Брат му изчака да си поеме въздух, да си събере мислите и поокопитил се в съзнанието му се стрелна мисълта: “Колата! Той ще вземе колата!“

Преминавайки през входната врата на дискотеката, Явор видя как момчето от паркинга връчва ключовете на Христо. Спринтира до колата си и успя в последния момент, преди потеглянето, да се качи в нея. Христо даде пълна газ без да чува молбите на брат си да спре. Заведението се намираше в краен квартал и скоро двамата се озоваха отново на пътя към селото.

– Ице, пил ли си? Защо не спреш? – с по-спокоен тон му говореше вече Явор.

– Не се дръж с мен като с дете! – разкрещя се в отговор брат му.

– Както искаш ще се държа, само намали!

– Защо? Страх те е да не блъсна новата ти играчка ли?

– За нас ме е страх, не за “играчката”!

– Да сигурен съм, че много те е страх за мен! Нали си ми бавачка откакто се помня! Пука ти само какво ще стане с колата и какво ще каже мама! Нали все ме обвинаваш, че мен обичат повече!

– Спомни си какво се случи с татко, как го изживя мама и намали, моля те! Пил ли си, пак те питам?

– Пих, да. Ще ми се караш ли? Може и да ме набиеш, ако ти е било малко!

– Не говори глупости, а спри! Виж, заваля!

– А можех да возя Маги. Да отидем някъде само двамата. Уверявах я, че ще ми дадеш колата... Защо се намеси между нас? Тя вече не те обича!

– Не ми пука вече за Маги! Заболя ме от твоето предателство! Можеше да ми кажеш, че имаш чувства към нея. И да, щях да ти дам колата, но щом си изкараш книжка.

– Писна ми от геройствата ти! – изкрещя Христо, увеличи скоростта, но попадайки в завой колата поднесе по хлъзгавия път. Светкавични превъртания, дърво, силен трясък и абсолютна тъмнина.

Явор се разхождаше нервно пред операционната зала. Не усещаше нито миризмата на болница, нито имаше някаква мисъл в главата си. Единственото му желание беше опериращият лекар да излезе и да каже, че брат му е добре. Вече беше разказал пред полицаите какво се е случило. Почти както беше, защото поддържаше версията, че той е виновникът. Взеха му и проба за алкохол и им оставаше да чакат Христо да дойде на себе си, за да разберат дали ще предяви иск срещу Явор. Силно се съмняваха братята да се обвинят един друг, дори имаха подозрения, че се прикриват, но бяха ставали свидетели на всякакви обрати и роднински връзки, за това не си правеха прибързани заключения.

Преди да осъзнае какво се случва, бузата му пламна и леко залитна към бялата стена.

– Яворе, защо, кажи ми защо?! – удряше го с малките си юмручета майка му в гърдите.

– Мамо, успокой се! Той ще се оправи!

– Не можеш да знаеш това!

– Сигурен съм, че ще се оправи! Нали знаеш, че винаги се измъква на косъм?

– Дори сега се шегуваш. Недей!

– Хайде, седни, мамо. Поплачи си и се успокой. – той нежно помогна на Мария да седне на металната пейка.

– Щом не си пил, какво се случи? – с хълцания попита тя сина си.

– Мокър асфалт, малко по-висока скорост и лош късмет. Това е накратко. Много съжалявам, наистина!

– Има ли и други пострадали?

– Не. Блъснахме се в едно голямо дърво, изхвърчавайки от пътя, не в друга кола.

– Защо ти си невредим, а той сега лежи там? – тихо изрече Мария.

– Мамо... съжалявам, че оцелях! – с болка произнесе Явор. Тръгна с бавни, тежки крачки към изхода на болницата.

В самостоятелната болнична стая Мария държеше ръката на сина си и слушаше изповедта му. Претърпял няколко операции, след седмици в интензивното отделение, той вече беше буден и напълно наясно със случилото се и състоянието си. Примирил се с мисълта, че може и никога да не проходи отново, Христо погледна на живота по нов начин. Беше убеден, че втори шанс се дава с причина и си обеща да я открие, не без драстична промяна в отношенията си с околните.

– Сигурен ли си, че се е случило точно така? Не защитаваш ли брат си само за да му благодариш за всичко, което той е правил за теб? – невярваща питаше Мария.

– Казвам ти истината, мамо. Явор няма вина за нищо, аз пих и аз шофирах. Той дори се опитваше да ме накара да спра. Всъщност, винаги е било така. Вършех каквото си искам, а вие с татко все обвинявахте него. По трудния начин разбрах, че не е било редно. Не искам вече да съм галеното момченце, да ме гледаш като писано яйце, а батко да страда заради мен. Платих цената на глезотиите си, време е да порасна.

– Говориш сякаш за дни си пораснал с десетилетия. Нямам сили сега да ти се карам за стореното, макар че трябва. Ще направим всичко възможно – лечение и рехабилитации, за да стъпиш отново на краката си. Другото сега е на заден план. – стисна силно ръката му и едва сдържаше сълзите си майката.

В този миг вратата на стаята се отвори, чуха се тихи гласове от коридора. Явор притеснено поздрави и попита брат си как се чувства днес.

– Добре съм, батко. Разказах истината на мама.

– Защо, лудетино? Не трябваше.

– Напротив. Стига си ме прикривал. Не съм вече малко момченце.

– Пред полицаите ни дума, обаче, защото нямаш книжка!

– Добре. Батко, благодаря ти за всичко! Прости ми, че бях такъв егоист!

– Отдавна съм ти простил, приемам те какъвто си. Брат си ми, все пак, не мога да те виня за нищо.

– И за Маги прощавай! Трябваше отдавна да поговорим.

– Забрави. Успокой се и си гледай здравето. Ще срещна и други жени. – смигна му Явор. А Мария се приближи и го прегърна.

– Прости ми и на мен, сине! Много ви обичам и двамата, но явно трябваше да се случи тази трагедия и да чуя от устата на Христо, че не съм се отнасяла справедливо с теб. Осъзнавам, че съм те пренебрегвала и смятайки те за по- силен и отговорен съм те обвинявала за всички бели и без да искам съм показвала предпочитания към брат ти. Ще ми простиш ли? – заглъхна гласът на Мария.

– Макар, че няма да забравя, ще ти простя, мамо. Знам защо постъпваше така. Вече не те виня. Сега е момента да ви кажа, че се изнасям от вкъщи. Не се опитвайте да ме спрете. Ще работя и ще ти помагам в грижите за Христо, но искам да живея сам. Имам нужда от това. – отвърна Явор и усети как огромен товар падна от плещите му. Никой не му възрази и за няколко минути тишината се настани между тримата.

Вратата отново се отвори и обръщайки се Явор погледна в красивите, тъмнокафяви очи на Маги. Тя смутено се усмихна и поздрави Мария и синовете ѝ.

– Какво правиш ти тук? – начумери се Христо.

– Аз... дойдох да видя как си и да те прегърна. – тихо му отвърна Маги.

– Не искам да идваш. Забрави за мен!

– Защо? Толкова се страхувах за теб! Не ме отблъсквай, моля те! – заплака тя.

– Нашето не е любов. Не знаех какво върша и нараних брат си, за да имам теб! Не знаеш колко съжалявам за това! Ти нямаш вина, но нека спрем до тук. Желая ти щастие, Маги! – обърна момчето поглед към звездите, които се виждаха през прозореца. Разстроена, Маги остави цветята и бонбоните на масичката, погледна виновно към Явор и тихо излезе от стаята и от живота им завинаги.

Христо протегна ръцете си, усмихвайки се. Явор и Мария му се усмихнаха в отговор и поеха дланите му в своите.

– Утре ще е един нов ден за нас. По- хубав ден. – погледна ги с любов Явор преди да затвори вратата и да поеме сам по своя нов път.

20.08.2022, Ким Джаксън