Две минути за сбогом
Цветан Бекяров
Но ето че, докато гледам през притъмнелите стъкла на кабината, се сещам как през една друга синкава вечер, посипана от тънкото було на студения дъждец, стоях до прозореца вкъщи и гледах навън. Вятърът духаше в оголените клони на дърветата, прогизналите от влагата листа тъмно лежаха върху изстиналата земя и само от време на време по улицата се виждаше някой случаен минувач.
И докато слушах как есента гони вечерните облаци, как дъждецът почуква по стъклата и первазите, през полуотворените ми клепачи започнаха да пробягват дълги, едва уловими, сенки.
Тогава усетих как вътре в мен започнаха да се пораждат безкрайните преживявания на зимните сънища...
И ми се прииска отново да се върна в онова припряно, свежо, топло утро, когато Михалис дойде на кораба, погледна ме по стар навик с черните си присвити очи, ръкува се набързо и седна на дивана. Познавахме се отдавна, не помня вече откога, но всеки път, когато корабът идваше в Солун, не забравяше да ми се оба ...