Мама Бети тъкмо се беше запътила да проска прането си на въжетата в двора. Използваше топлия пролетен ден, за да направи първото такова проскане за тази година и за да могат всички съседки да я видят и да последват примера й.
Общо взето мама Бети беше много оптимистична по отношение на времето. Не й се вярваше точно днес да завали, както бе характерно за пролетта - да вали точно когато не ти трябва дъжд. Тя смяташе, че слънцето, толкова игриво и приятно, ще си грее цял ден. Всъщност мама Бети беше познала, но слънцето определено нямаше да грее за нея...
Днес беше специален, но много тъжен ден. Мама Бети се стараеше да не мисли какво се бе случило преди пет години и донякъде, общо взето успяваше. Но спомените бяха все така болезнени. Спомените за любимия съпруг, който си беше отишъл внезапно от живота й. И я беше оставил сама. Толкова сама, че дори присъствието на двете й деца не можеше да запълни липсата му.
Мама Бети вече беше свикнала да бъде предмет на тайни разговори и обект на вни ...