Бяха минали седем месеца от Рождество. Жегата бе страшна. Земята напукана, като уста на умиращ, беше зинала пори и чакаше дъжд. Чакаше търпеливо, кафява, суха и доскоро гостоприемна, сега като някоя мащеха изплюваше от себе си досадните тревички, коренчета и всякакви стъбълца, покарали по нея, сякаш да се отърве от едни милиони гърла за хранене. Буболечките шареха безцелно по нея, отчаяни и залутани, но правещи се на заети. Всичко крещеше за вода. Но тихо, звук не се чуваше. Там където живееше дядото, самотата бе плътна и можеше да се среже. Бе обгърнала всичко и само щурците я нарушаваха в следобедната зной, със своите свирни от които можеш да се побъркаш, обясняваше дядото на кучето си- особено, ако си ги слушал още от времето когато твоята пра- пра- прабаба търчеше и гонеше скакалците. Палето го гледаше весело, мърдаше опашле, прозяваше се и току близваше нацепената му пета, която досущ приличаше на напуканата земя под нея. Бяха седнали на вира. Там, под сенките, още имаше гьолове с ...