Две разбити сърца
Беше най-топлият ден от доста време насам, а Слънцето сякаш ни приветстваше и галеше с нежните си лъчи.
- Време е да си вървя. - прошепнах аз.
- Добре.
Но помислих, че не ме е чул.
- Отивам си. - повторих
- Добре, разбрах но ще те видя пак, нали? На нашето място - под безбройните звезди и пълната сияеща Луна.
Сърце не ми даваше да му кажа, че нищо от това, което имахме заедно няма да се повтори, че си отивам завинаги от него.
- Не, отивам си. - и с непозната досега студенина се отдръпнах от него.
Но в този момент и времето се промени – като моята душа.
Притъмня толкова бързо, че не успях да усетя, а дъждовните облаци сякаш бяха предвестници на две разбити сърца.
- Не, няма да те пусна да си тръгнеш. Остани! - отвърна той. ...