Първа смърт.

Крум реши, че на 40 години е крайно време да захвърли илюзиите си, и да се захване с някаква работа. Започна като общ работник на обект. Нямаше нужните навици и поведение, затова останалите от първия ден го скъсваха от подигравки. Той ги подминаваше. Интересуваха го само парите, които щеше да вземе в края на деня. Щеше да купи плодове и да ги занесе на децата. Откога го врънкаха за портокали. Жената не му говореше вече няколко месеца. Права беше. Тя самата се трепеше на един открит пазар по дванадесет часа на ден, връщаше се премръзнала, но упорито отказваше ласките му. А той чакаше, някой да оцени уникалността на изкуството му. Правеше фигури от ковано желязо. От дъжд на вятър получаваше поръчки за парапети и огради. Всяка една възприемаше като поредния подарък от Господ, и влагаше цялата си фантазия и сърце, за да създаде нещо съвършено. За жалост, клиентите му винаги бързаха, а той работеше бавно, с упоение. Скоро престанаха да го търсят. Но той не спря да твори. Събираше железни отпадъци и ги трансформираше до неузнаваемост. Само че никой не знаеше, че съществуват.

С първата надница зарадва децата. С втората купи парфюм на жена си. С третата се напи. С четвъртата, петата и шестата плати част от сметките. На седмия ден вече не беше новак. Реши да прояви самоинициатива и се втурна да сваля кофражно платно от терасата на четвъртия етаж. Една стъпка накриво го запрати с главата надолу в небитието. Издъхна преди да се усети, с разбит череп. Около него се суетяха работници и бригадири, и се чудеха защо, по дяволите, не си е сложил предпазния колан и каската. Той не можеше да отговори.

Седмата надница получи жена му. Собственикът на строителната фирма отиде лично да поднесе съболезнованията си. Видя фигурите от ковано желязо. Изкупи ги до една. Не от съжаление, а от изумление. Чак тогава жената пророни две сълзи. Бъдещето на децата й бе временно осигурено.

Втора смърт.

Марин беше само на 22. Здраво, яко момче. Учеше от немай къде, заради майка си. Имаше си приятелка с изисквания. За да ги задоволи, се наложи да започне работа като общ работник на строеж. Удаваше му се. Физическият труд го освобождаваше и го караше да се чувства жив. Не се плашеше от студ или височини. Катереше се по скелето с лекота. Не беше изкарал и седмица, когато видя с очите си мигновения полет на Крум. Не го познаваше, работеха в различни бригади. Но почете паметта му като започна да носи постоянно предпазния си колан. Изминаха още две седмици. Марин ставаше все по-сръчен, и все по-често му възлагаха рискови задачи. За което получаваше добри пари. Приятелката му, обаче, роптаеше. Предпочиташе да го вижда по-често в университета, отколкото вечер по заведения и кафенета. Скоро общите им теми за разговор се изчерпаха. Тя го напусна. Той не спа цяла нощ. На другия ден пропусна да се закачи за осигурителното въже. Подхлъзна се на лед и полетя от осмия етаж. Падна тежко върху купчина стиропор. Техническият изтръпна. Втори смъртен случай за месец е прекалено. Затича се със свито сърце към падналия. За всеобщо смайване, Марин се поразмърда, поогледа се, поотупа се и стана. Беше уплашен и разтърсен, но се отърва само с охлузвания. Нищо счупено, никакви травми. Докторите не вярваха, докато не видяха резултатите от скенера. Държаха го два дни за наблюдение, и го пуснаха да си ходи. Стиропорът го бе спасил. Чудото бе станало. Защо, питаше се той, почти неблагодарно. Загуби безстрашието си. Остави се да го убедят да напусне обекта и да се върне в университетските зали. Приятелката му го прие отново, но го накара да се закълне, че никога повече няма да рискува.  Той обеща, и в този миг душата му умря, а волята му бе погребана без почести.

Толкова за живота, поднесен на тепсия.