В една далечна планина, в обширната котловина между двата ù най-високи върха, имало две езера. Съвсем близо били едно до друго, само каменист синор ги разделял, а водите и на двете били бистри, прохладни и чисти, затова  всички диви зверове, обитаващи планината, идвали тук да утоляват жаждата си.

  Веднъж една сърничка, додето пиела вода, била стресната от далечен шум на гръмотевица отвъд заснежените върхове. Небето над котловината било все още ясно и чисто, но откъм север се задавала буря. Скочила сърничката на синора между двете езера и притичала към брега да се укрие от приближаващата беда. Малко камъче откъм страната на едното езеро изхвръкнало изпод копитата ú и цопнало отсреща, вдигайки фонтан от пръски. Водата на другото езеро се размътила за малко, а после се утаила и станала отново бистра и спокойна.

  Бурята отминала, както отминава всяка буря, дъждът спрял, грейнало слънце. Едното езеро, укротило вълните си, се наслаждавало на свежия и прекрасен ден, който настъпил, а другото било потънало в мрачен размисъл и не обръщало внимание нито на ласкавото слънце, нито на тихия ветрец, който полъхвал и накъдрял повърхността му с весели вълнички, нито на песента на пойните птици и радостта на Божиите твари.

  „Как да съм щастливо и да се радвам на ясния ден?“, се питало езерцето. „Ей го там камъчето, което се отрони от синора. Още си стои във водите ми. Как посмя моят брат да го хвърли по мен? И сега е толкова спокоен и гладък, сякаш нищо не се е случило! Трябва да направя нещо, за да почувства и той това, което изпитах. Нека го заболи, както ме боли мен“.

  Речено-сторено. Вдигнало езерцето пенлива вълна и ударило с все сила синора. И пак едно камъче се откъснало, само че този път от неговата страна и се търкулнало в братовото му  езеро, вдигайки фонтан от пръски. Скоро обаче водата се успокоила и повърхността му  станала отново гладка и невъзмутима.

  „Защо не се сърди?“, учудило се първото езеро.“Та аз хвърлих камък по него! Не, трябва да направя така, че да се ядоса, за да разбере какво ми е причинило“.

  Помислило, помислило езерцето как да изпълни намерението си и се примолило на вятъра:

  „Ветре, приятелю, ти си играеш с вълните ми и правиш водовъртежи в тях, събираш хладните ми пръски и освежаваш сутрин лицето си, криеш се в изпаренията ми от жаркото слънце. Направи ми една услуга! Развълнувай водите ми така, че да се вдигнат високи и бурни вълни, които да могат да разклатят синора!“

  Издул бузи вятърът, духнал с все сила. Огромни вълни се надигнали от повърхността на езерото и той ги запратил към водата от другата страна. Част от синора се срутила и изплискала огромна маса. Но минало време и повърхността отново се успокоила, сякаш нищо не се е случило и другото езеро отново станало бистро и безметежно.

  „Защо мълчи? Защо не се сърди? Ако бях аз, досега да съм изплакало и останалата част от водата си. Не усеща ли, че го наранявам?“

  Замислило се пак първото езеро как да направи така, че да предизвика очакваната реакция от страна на брат си. Обърнало се този път към земята:

  – Земьо, земьо, посестримо моя! Водите ми те напояват и те правят плодородна и желана от най-различни видове треви, цветя и дървета. Направи ми и ти една услуга! Разтърси се и разклати синора и бреговете ми, за да паднат и най-големите камъни във водите на брат ми!“

  – Добре, ти само ми кажи кога да спра! – отговорила земята.

  Разлюляла се тя така, че върховете на планината потреперили, а от синора се посипали едри камъни и започнали да затрупват другото езеро. Но оставало и много незатрупано пространство.

  – Още, още! – викало първото езеро и започнало весело да се смее. За първи път от много време изпитало нещо, подобно на задоволство, като гледало как синорът се срива във водите на брат му.

  Земята се разлюляла още по-силно и част от скалите край брега също паднали във второто езеро, а когато и от двата върха започнали да се търкалят канари, обиденото първо езеро се заплискало от възторг.

  – Още, още! – продължавало да вика то и да гледа как скалите затрупват брата му.

   Накрая от второто езеро не останало нищо, само една малка локвичка, мътна и сълзяща.

   – Спри! – казало най-сетне на земята първото езеро и тя послушно се укротила.

  – Е, най-после успях да си отмъстя –  разплаках те! Сега вече знаеш какво изпитах, когато ти ме замери с камък! – казало доволно първото езеро и се заиграло с вълните по повърхността си.

  – Търпението е достойнство, но не означава безчувственост! Важно е не само това, което изпитваме ние, а и това, което причиняваме на другите в желанието си да ги накараме  да усетят страданията, което сме преживели. За отмъщението също носим отговорност и плащаме цена  – казала тихо локвата и водата ú отново станала бистра и спокойна.

  На другия ден сърничката пак се приближила към брега, защото била жадна, но не намерила предишното езеро на мястото му. Отишла при първото езеро, което било цяло и все така пълноводно, навела глава да отпие, но уплашено се дръпнала. Водите му станали мътни от тинята, която земетръсът вдигнал от дъното, а от разкъсаните подпочвени скали към повърхността се процеждали струйки отровни изпарения, които миришели на развалени яйца. Сърничката се отдръпнала с отвращение от езерото, където преди утолявала жаждата си, и отпила от незначителната локва от другата страна. Натрупаните от земетръса камъни преграждали пътя на отровата и водата в нея била все така чиста и годна за пиене, сега единствената в котловината.

https://www.youtube.com/watch?v=0CqhJyDgJ8w