Едно такова ми е – двустепенно – тъгата съм облякла с усмивка...
Между страхове и дезинфекция съм разпъната.
Животът ми – с две лица – реалност и приказка. Щастие ще е, ако успея да реализирам приказката.
Липсват ми желания... Това не е ли знак за безсилие?!
Понякога плача... за да не ми се плаче толкова много после и да мога да действам.
Често ми се иска да раздавам справедливост, но избирам прошка.
Все по-трудно заспивам, но това може би е част от пробуждането...
© Павлина Христова Петрова