Нощта беше топла и влажна. Тя застана в мрака, направи крачка, втора - спъна се. Изруга под носа си, по-ядосана на себе си, отколкото на необятната тъмнина. Облегна се на перваза на прозореца и се загледа в небето. Звезди, звезди, звезди! Спомни си всеки път, когато със стария дядо Матейчо отиваха на покрива и наблюдаваха малките трептящи телца. Той ù разказваше различна легенда, мит, съхранил в себе си много повече истина за живота, отколкото някой можеше да си представи. Това беше неговият начин за общуване, за споделяне, даваше ù ценни съвети и поуки, без които тя не би могла да се справи. И всичко това закодирано в картата на безкрайната галактика. Изведнъж в съзнанието ù изникнаха въпроси, присъщи по-скоро за малко дете. Колко ярко светят трептящите телца? Как ли са се покатерили на небето? Колко са на брой? Бързо започна да рови в ума си, откривайки най-нелогичните обяснения. Изнизаха се купища отговори, истории, легенди, та дори за момент ù проблеснаха физични формули. Нищо, нищ ...