Дядо Пенко отпи глътка от крушовата ракия, която му бе донесъл миналата година приятелят му Продан от съседното село и се замисли. Десетлитровата дамаджана с ракия бе пълна повече от половината, защото пиеше по капачка и то не всяка вечер. По принцип дядо Пенко рядко се замисляше, защото мисленето не бе като действието и го объркваше. Вкарваше го в едни съмнения и нерешителност, а това не му бе приятно. Цял живот бе пасал овцете, през най различни строеве и управления. Сега гледаше телевизора и се чудеше. Там някакъв глас му казваше, че през живота си човек бил срещал повече от осемдесет хиляди души! Това твърдение много го измъчваше. Седна да мисли. "Нашето село, през най добрите години не надминаваше петстотин души. Значи съм се срещнал с петстотин души. Добре, ходил съм и до няколко от околните села и там да е имало доле горе толкова и ще добавим и малко от мен, е стават пет хиляди! В градо съм ходил няколко пъти, да съм срещнал още две хиляди, въпреки, че е много, стават седем хиля ...