Дъждът изми улиците, както сълзите-душата ми.
Заедно с падащите капки изчезваше прахът на умората, калта на преживяните разочарования, мръсотията на ежедневието. И с всяка следваща, сърцето ми ставаше по-чисто, а мислите-по-истински. И верни.
Тъгата ми се разтвори в тях.
Стичаха се по лицето ми, отмивайки болката.
Падаха по дланите ми и заличаваха линиите на погрешните решения, които бях взела. Изтриваха спомените и незададените въпроси.
Търсеха устните ми, носейки солта на неоткрити океани. Океани, които са в мен самата. Океани от несподелена... и от споделена обич. От сбъднати и несбъднати мечти. И от такива, които дори още не са се родили.
Океани, които дори аз самата едва ли някога ще познавам.
А това е прекрасно. защото винаги ще знам, че вътре, в мен самата всъщност има един цял, красив и неоткрит свят, който ще продължавам да откривам. Който ще продължава да ме изненадва. И да ражда поезия.
Че вътре в мен има цяла вселена на непознати чудеса. На нови сънища, които да сънувам и н ...