Навън валеше. Дъждът отмиваше калта от улиците, локвите бяха безброй, а капките падаха безмилостно по земята. Всяка от капките имаше свой път, своя цел. Сякаш дъждът беше изпратен от някого, за да помогне на хората и да ги пречисти. Но никой не разсъждаваше така, никой дори не обръщаше внимание на времето. Всеки бързаше за някъде, всеки гледаше да оцелее в машината, наречена живот... Да, животът наистина бе машина - жестока, безмилостна и зла. Тази машина кара хора да се променят и да се губят по пътя си. В такива дни не можеш да правиш планове, не можеш да мислиш и чувстваш, в подобни дни се отдаваш само на празнотата. Пороят навън се усилваше и прозорците усещаха това, хората - не.
Дарина също не мислеше за дъжда. Тя бе свикнала с него, на моменти дори си внушаваше, че харесва дъждовното време. Тя бе свикнала и с това - постоянно си внушаваше неща, в които не вярва. Просто животът я бе научил да се примирява с всичко и бе превърнал крехката ù душа в нещо, което няма грам живец. Точно ...