Старецът се тътреше бавно по обраслата с бурени пътека, подпирайки се тежко бастуна си в опит да облекчи разядените си от артрит стави. Правнукът му, Сашко припкаше като козле напред, като от време на време се спираше да си поиграе я камък, я с пръчка, но не се задълбочаваше в играта и често хвърляше тревожни погледи през рамо, за да се увери, че възрастният мъж не се е отказал.
Стигнаха до един пресъхнал кладенец и старецът приседна да си почине. Едва си поемаше дъх, а лицето му бе придобило нездрав морав оттенък. Кипящото от енергия момче обаче продължаваше да се щура напред–назад, опознавайки света около себе си. Вълнуваше се, защото усещаше, че е езерото е съвсем близо и едвам се сдържаше да не хукне надолу по пътеката. Не можеше да си представи колко капнал от умора е прадядо му.
Когато видя, че малкият пристъпва нервно от крак на крак, старецът се усмихна благо, после въздъхна и се надигна. Коленете му трепереха от напрежение. Сашко хукна напред.
– Не натам, Саше! – провикна се с ...