Дървото на вдовиците
Дървото живееше повече от столетие до вратата на селското гробище. Вече не бяха живи хората, знаещи кой кога го бе посадил до чешмата. Яко, здраво, с дълбоки жилести корени, с дебел дънер и набраздена кора, то разперваше клони криле над белите кръстове. Върху тях като черни сърца се развяваха траурни шалове. Вдовиците ги сваляха от своите плещи четиридесет дни след смъртта на мъжете си. С тях окичваха ръцете на явора и започваха живота си отначало, а на него стоварваха мъката си като отровни скали.
С годините кората на този столетник се набраздяваше като човешко лице. Постепенно заприлича на старец, с врязани бръчки от поетите сълзи и болка.
Когато беше зелено, черните шалове почти не личаха, а и вятърът късаше и отнасяше много от тях из трънаците. Зиме обаче траурните ленти заедно с гарваните по клоните го окичваха като коса и отдалеч то напомняше страшно чудовище - остаряло, самотно и изоставено.
Понеже беше на възвишение, черният великан се виждаше даже от магис ...