POV Ейдриан

Пътувам през града и не ме интересуват другите хора. Вятърът си играе с косата ми, а на душата ми е толкова леко. Тя ли направи това? Няколко мига в нейната компания и се чувствам така, сякаш планина е паднала от раменете ми? Тя е просто загадка. Можех да я вкуся, да пробвам капка кръв и щях да я опозная напълно, да узная всичките й тайни. Но така не е интересно. Тя е специална. Дори когато се мръщи, свети с някаква вътрешна светлина, която ме привлича като молец. Вдишвам нощния въздух, дробовете ми се изпълват със смес от миризми на автомобилни газове, летни цветя и човешко желание. Обикновено изобщо не понасям компота, в който се е превърнал въздухът на града. Затова двамата с брат ми живеем толкова високо. Въздухът там е по-чист. Нашите сетива са много по-чувствителни от човешките. Но сега не ми пука за въздуха. Тя се съгласи. Постигнах го и не знам защо, но за мен това има по-голямо значение от всичко, което притежавам. Чувствам се ... Жив? Нормален? Какъв вид имаше тя, когато отвори вратата! Такава очарователна сънена фея от приказките. Нима някой от боговете си е спомнил за мен и е решил да разкраси съществуването ми, поставяйки я на пътя ми?

Глава 3, част 1

Баща ми е копеле...

  Понеделникът мина неусетно и Фийби посрещна следващия ден изпреварила будилника. За първи път от седмица насам спа като къпана, без да сънува. Събуди се в толкова добро настроение, че дори не се запита на какво се дължеше то. Слънцето грееше през прозореца, обливайки цялата стая в сияние, смекчено от тънките пердета. Стана от леглотоо, протегна се и отиде на терасата да поздрави новия ден, както правеше всяка сутрин. Топлината на небесното светило я погали нежно и тя се усмихна леко. Постоя така няколко минути – изложила лицето си на слънцето и въздуха, черпейки енергия от тях. После се прибра. 

  Шопеновата „Нежност“ от стенния часовник й напомни, че е време да тръгва към Концертната зала, където днес щяха да имат репетиция. А денят тепърва започваше. След ангажимента с оркестъра, имаше няколко урока – първо в една музикална школа, където преподаваше два пъти седмично, а после частни уроци вкъщи. Въпреки, че Кас я возеше навсякъде – идваше и я взимаше, закарваше я, където е нужно и я оставяше, а после се връщаше да я вземе за следващото място. - тя успя да се прибере едва в пет вечерта, закъснявайки с четвърт час за двамата ученика, които приемаше у дома. Докато минат уроците с тях и ги изпрати, часовникът беше ударил осем и й оставаше незнайно колко време преди Ейдриън Тенебръс да дойде. Бързо влезе в банята, за да си вземе душ. Косата й нямаше да има възможност да съхне, така че Фийби я вдигна на кок, за да не се мокри и десет минути по-късно вече се увиваше в хавлиена кърпа. Отвори гардероба и набързо прехвърли закачалките с дрехите, търсейки една определена рокля с корсет и тюлена пола, която й беше особено удобна за случаите, когато отиваше на клуб. Точно такъв беше случаят и тази вечер. Веднъж месечно се отбиваше в „Данзон“ да помогне за представленията, които провеждаше неин приятел. Получаваше им се много добре комбинацията между нейната цигулка и неговата хореография. Облече роклята и развърза косата си, за да я укроти в обичайната плитка, която минаваше по лявото й рамо. Тъкмо започна да търси обиците с форма на феини крила, които покриваха цялото й ухо, когато на вратата се звънна. Ейдриън стоеше отвън и чуваше шум от сблъсък с мебели – един, два, три пъти. Звук от падане. После едно гневно възклицание „ Мамка му и крилати прасета!“, го накара да се усмихне, чудейки се дали слухът не му изневерява. Вратата се отвори и на прага застана Фийби.  Разтриваше коляното си, явно пострадало при някой от ударите, които бяха достигнали до ушите му. Мъжът я огледа отгоре до долу – роклята й стоеше наистина добре. Винаги така си беше представял феите – с рокля, която няма да ограничава движенията им, когато летят из гората и си вършат работата – лека и феерична, като направена от цветни листенца.

  - Къде са крилете ти, фейо?

  - Ще ми се да имах представа. - каза кисело, но напълно сериозно младата жена, с което го учуди. Тя наистина ли имаше крила?!

  - Джордж! - Фийби се обърна към вътрешността на апартамента, а зад гърба й Ейд се намръщи.

  - Виждам, че имаш гости. Може би моментът не е удобен?

  - Не. Няма проблем, сама съм. - тя му хвърли поглед през рамо. - Джордж, събуди се, да те вземат мътните!

  - Кажете, с какво мога да съм Ви полезен, госпожице? - чу се мъжки глас изпълнен с досата.

  - Знаеш ли къде са обиците ми крила?

  - Навярно, където сте ги оставили. - чу се иззад ъгъла и Ейдриън се подготви да види съперника си.

  - Много смешно, Джо! Не помня къде съм ги сложила.

  - Нищо ново

  - Джо, спри да се заяждаш, че си на килобайт от смяна на идентичността! Ще те вкарам във фурната да се разправяш с програмите за печене.

  - О, някой май е кисел днес? Нека Ви напомня, че не можете да изпълните заканата си поради ред причини.

  - Ти шантажираж ли ме? - процеди през зъби Фийби.

  - Е, да кажем, че не сте техническият гений в семейството. А сега искате ли да прегледам записите от камерите, за да намеря местонахождението на въпросните обици или първо да Ви пусна едно хапче против ПМС от аптечката?

  Фийби пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои. Как Кейл беше успял да я убеди, че да живее с този иконом ще е забавно? Понякога зверски й лазеше по нервите. Тя се обърна към Ейдриън и попита през зъби:

  - С кола ли си, Тенебръс?

  - Да.

  - Джо не е от най-бързите. - каза тя, по-скоро говорейки на другия мъж. - Ще има да чакаме да намери, каквото ми трябва, а вече трябваше да съм излязла. Щом си с кола, може би все още има шанс да стигнем навреме.

  - А може ли знам за къде закъсняваме?

  - Клуб „Данзон“ в Спаутс. Бил ли си там?

  - Не мисля. Щях да помня, ако съм влизал.

  - Е, сега ще го посетиш. Имам малко работа там, а ти се съгласи да ме придружиш. - Фийби обърна поглед назад. - Джордж, още ли се мотаеш? Не намери ли къде съм оставила обиците?

  - Обикновено не искате да прекъсвам разговорите Ви, затова чакам да попитате.

Ейдриън видя как затвори очи и челюстта й се стегна. Беше сигурен, че жената е на път да избухне.

  - Кълна се, че ако продължиш да ме дразниш, ще ти пусна някой отвратителен вирус, който да те затрие. Дори някой технически идиот като мен, може да намери подобно нещо. После и създателят ти няма да може да те върне.

  Ейд забеляза, че тя подбираше доста интересно думите си. Сякаш говореше на нещо изкуствено.  Изкуствен интелект?! Дали апартаментът й се управляваше от нещо подобно?

  - Хайде сега, госпожице! И двамата знаем, че няма да го направите. Прекалено много ме харесвате и ще Ви липсвам.

  Устните й потрепнаха от усмивката, която се опита да сдържи.

  - Е, намери ли ги или не?

  - Търся.

  - Още колко?

  - Вече прегледах записите от банята и спалнята, в момента претърсвам всекидневната.

  - Госпожице Амарисо... - започна Ейдриън.

  - Фийби. - прекъсна го тя. - Наричай ме, Фийби. Да ме наричат госпожица и по фамилия ме кара да се

чувствам или като стара мома, а аз не се смятам за такава, или сякаш съм в кабинета на директора.

  - И често ли се е случвало това, Фийби? - подхвана темата мъжът и се облегна на рамката на вратата.  Беше ясно, че ще се наложи да почакат намирането на накитите.

  - Да речем, че се случваше от време на време да не се разбираме с математиката и физиката. - тя наклони глава на една страна и се усмихна мило, сякаш си спомняше някой хубав миг от миналото. - А също така с химията, историята и географията. Последните две, защото учителите не искаха да признаят, че знам повече от тях в някои отношения. Така че доста често ме натиряха при директора.

  - Явно не си била много, много по училището.

  - Беше ми скучно, но беше за предпочитане... - усмивката й изведнъж угасна. Нещо си бе пробило път през веселите спомени и явно не беше приятно. На Ейдриън му се прииска да узнае повече, но все още беше рано да я разпитва и да задълбава в сериозни раговори.

  - Кой е Джордж? И трябва ли да се притеснявам, че знае, че ще излезеш с мен? - смени темата той и беше възнаграден с появилата се отново на лицето й усмивка.

  - Може би съвсем малко няма да е излишно. Джордж е икономът ми. Програмиран е да изпраща доклад за дейността си всяка седмица.

  - Програмиран?

  - Той е виртуален.

  - Но той, ако мога да го нарека „той“, звучеше доста истински.

  - За предпочитане е да се отнасяш към него като към истински. Както сам чу, Джордж е доста...интересна личност. Базиран е на реален човек и неговото поведение. Слушай сега! - в очите й се появи пакостлив блясък, който накара мъжа да преглътне мъчително. - Джордж, след като намериш обиците, ще изляза. Би ли проверил какво е времето, за да знам дали да си взема блейзера?

  - Бих Ви препоръчал по-скоро палто до глезените. От някое животно с много козина.

  - Джо, сега е август. - засмя се Фийби. - Ще умра от жега.

  - А майка Ви ще умре от срам, ако Ви види какво сте облекли.

  - Тогава да се радваме, че я няма! Не бихме искали госпожата да получи пристъп на накърнено благоприличие, нали? Това ще си остане между нас.

  - И все пак бих препоръчал да се облечете по-подобаващо на положението Ви.

„Положение? Това е интересно.“ - помисли си мъжът. „ Какво ли има предвид този иконом?“

  - Виждаш ли? - обърна се младата жена към Ейдриън. - Чистокръвен английски иконом десето поколение в занаята. Малко остава да ме облече в поло, дълга плисирана пола и ниски обувки.

  - Бих добавил и една добре подбрана шапка.

  - Не се разсейвай, Джорджи! Търси обиците!

  - Проверих всички записи, госпожице, но, както знаете камерите работят, само когато аз съм в работен режим. Последният път, когато сте излезли с тях, не сте имали нужда от мен при завръщането си. Нямам запис на местонахождението им.

  - Какво пък?! Все ще изскочат отнякъде. - сви рамене младата жена. - Почакай минутка, Тенебръс! Отивам да си взема нещо връхно и тръгваме.

  Фийби се завъртя на пети и потъна някъде навътре в апартамента. След малко до слуха му достигна звука от отваряне на врата и приплъзване на метал в метал. Вероятно жената беше отворила гардероб. Ейд се възползва да поразпита малко иконома й.

  - Джордж, може ли да ти задам въпрос?

  - Кажете, господине!

  - Какво положение има госпожицата, че облеклото й да не е подходящо за него?

  - Простете, господине, но не мога да Ви дам тази информация. Забранено ми е да отговарям на въпроси за личния живот на младата госпожица. Но винаги можете да попитате нея.

  - А тя ще ми отговори ли честно?

  - Госпожица Фийби никога не лъже. Може да избере да Ви каже или да не Ви каже нещо. Дори може да заобиколи директния отговор, но никога не лъже.

  - Добре е да го знам.

  - И още нещо, господине. Имам Ви на запис. Ако моята господарка не се прибере невредима до утре на обяд, има поне трима човека, на които ще пратя съобщение с кого е излязла.

  - Радвам се да чуя, че някой е загрижен за нея. Имаш думата ми, че никой и нищо няма да й навреди.

  - Не се заблуждавайте, господине. Господарката ми не е толкова безпомощнa, колкото повечето хора смятат, че трябва да е човек с нейния зрителен проблем.

  В този момент Фийби се върна обратно в полезрението на мъжа. Беше наметнала на раменете си шал, изрисуван с пера, от което изглеждаше сякаш жената е обгърната от крила.

  - Все пак си намери крила, а? Още колко имаш? 

  - Може би около двадесет само във вид на шалове. - засмя се Фийби. - И още няколко на поли и панталони. Фен съм на Роза Хамитова.

  - На кого?

  - Дизайнерът на шала, с който съм. Имам всичките й творения.

  - Как реши, че ти харесват, след като не можеш да ги видиш? - учуди се мъжът.

  - Не е нужно да ги виждам, щом мога да ги усетя. - тя му хвърли един поглед преди да се наведе и да вземе калъфа с цигулката от масата. После прикова блестящите си очи в него. - Харесва ми начинът, по който коприната се плъзга по кожата.

  Устата му пресъхна от картината, която изникна в главата му. Дори само мисълта ръцете му да заменят лекия шал изпрати тръпки на възбуда по цялото му тяло. Но още беше рано. Ако сега предприемеше някакви действия, имаше вероятност да не получи тази жена. И без това едва я беше убедил да се срещнат тази вечер. Не помнеше да му се е случвало преди да чуе от жена искрено нежелание да излезе с него. В случаите, когато му отказваха, беше, за да го накарат да повтори поканата си и да пококетничат, да се почувстват важни. Ейдриън ги оставяше да мислят, че те водят играта на прелъстяване. Крайният резултат не се променяше, той винаги получаваше желаното и никога не излизаше с някоя от тях повече от месец. Но

Фийби беше различна. Някак го усещаше на първично ниво, с тази част от него, която не се влияеше от хладната логика на разума. Защото разумът му казваше, че той е желан от жените, а тази малка цигуларка... В нея просто имаше нещо, което го привличаше. И той възнамеряваше да разбере какво е то.

  - Готова ли си да тръгваме?

  - Секунда. - тя бръкна в кристална купа на масата и извади малка халка. Приближи седо Ейд и му подаде калъфа с инструмента с думите: - Подръж за малко! - После постави обицата на носа си, отвори дрешника и след кратко плъзване на пръсти по ръба на етажерката свали кожени сандали с висок ток, които обу. Това придаде 10 сантиметра към ръста й и тя почти успяваше да гледа мъжа в очите без да се налага едва ли не да си чупи врата, за да види нещо различно от гърдите му.

  Кучето дотича и Фийби се наведе да го погали. То я близна веднъж и проскимтя, сякаш я молеше да го вземе със себе си.

  - Скоро ще се върна. - почеса го зад ушите и се изправи. - Да вървим!

  Тя излезе и затвори бързо преди Макс да я е последвал. През вратата се чу кратък звън и топуркане на лапи, които се отдалечават.

  - Какво беше това? - попита мъжът.

  - Отклоняваща маневра. Джордж му пусна малко храна в купичката, за да го отдели от вратата. Никога не мога да тръгна, като знам, че той стои и скимти сам вътре. А така, докато си изяде гранулите, ние ще сме вече на улицата.

  Фийби си взе калъфа от ръцете му и уверено тръгна към асансьора, но след няколко крачки се спря и погледна мъжа през рамо.

  - Идваш ли, Тенебръс?

  - Води ме!

  - Всъщност ти трябва да го направиш. Не знам къде е колата ти.

  - Извинявай, все забравям. - Ейдриън се изравни с нея.

  - Какво? - сбръчка вежди объркано момичето.

  - Че си незряща. Понякога имам чувството, че можеш да ме видиш.

  Младата жена не каза нищо, само сведе поглед.

  - Не исках да те засегна. Просто изглеждат толкова живи, че ми е трудно да повярвам, че не възприемат света.

  - Не си ме засегнал. - отвърна тя и започна да рови в чантичката си. Всъщност поради някаква причина, върху която сега не й се размишляваше, на Фийби й се прииска да може да му каже, че е прав. - Но, ако те притесняват, мога да си сложа очила.

  - За нищо на света. - Ейд хвана ръката й, когато тя понечи да изпълни предложението си. Постави показалец под брадичката й и я накара да вдигне поглед. Взря се в очите й и каза с най-сериозния тон, на който беше способен: - Прекрасни са. Имат цвета на тропическо море. И ми харесва да ги гледам.

  Думите му я стоплиха. За първи път се случваше мъж да не се страхува да я погледне в очите.  Обикновено в чуждите погледи виждаше притеснение, съжаление и мъничко радост, че нямат нейния „недъг“. Ако имаше време, би се отдала на мечти, какво би могло да бъде, но в главата й изникна  ангажиментът й към Фернандо и тя направи крачка назад.

  - Да вървим!

  Вече се бяха включили в уличното движение, когато Ейдриън попита:

  - Винаги ли си била незряща?

  - Не, случило се е, когато съм била двегодишна. Самата аз не помня много, но навързах нещата от караниците на родителите ми.

  - А как се е случило? - Ейдриън я погледна набързо да не би да я е разстроил с въпроса, но тя изглеждаше напълно спокойна.

  - Баща ми е копеле.