Ако той е сянка...

Ейд можеше да прочете в очите й чувствата, които би трябвало да е изпитвал Ромео в онзи момент. Страхът от това, което е подготвило провидението, от осъзнаването на невъможността да промениш нещо, да се бориш.

 - Какво реши? - попита уморено и очите й отново се затвориха. Последна, ефимерна преграда пред надвисналата над главата й Съдба.

 - Минаха хиляди години, откакто Оракулът ми каза, че „полукръвното слънце ще помръкне, за да върне на прокълнатия свободата от Аполон“.

 - Направо невероятно, че вещицата ти го е казала толкова ясно. Чувала съм, че обикновено бръщолеви някакви неразбираеми глупости. - засмя се горчиво младата жена и се изправи. Погледът й срещна този на Ейдриан. - Предполагам не искаш да чакаш повече, за да се отървеш от Феб. Разбирам.

 - В това положение съм от много време, ненавиждам го, но вече отдавна съм свикнал. - Мъжът я приближи и хвана нежно, но здраво брадичката й, за да не й позволи да прекъсне зрителния контакт. - Ще намеря детето на Аполон рано или късно, но не мога да си представя да пожертвам теб за тази цел.

 - Някой ден може да съжалиш за това си решение.

 - Няма.

Ейдриан й се усмихна и я целуна, а сърцето й подскочи. Не знаеше от какво точно – дали от любовта към него, която изпълваше всяка клетка от тялото й или от предчувстието, че присъдата й само е отложена, но не й отменена. И някой ден все пак ще се наложи да се разплати със Съдбата.

 - А сега ме нахрани, защото този сексапил не се поддържа от въздуха. - чукна я по носа Тенебръс.

 - Кой те излъга, че си сексапилен? - изсумтя момичето, но все пак извади чинии от шкафа.

 - 90- те процента от женското население на града, което ме иска в леглото си.

 - Именно, в леглото си, не задължително между краката си.

Ейдриан се засмя с пълно гърло.

 - Значи според теб не съм секси, така ли?

Мъжът я приклещи към плота, карайки я да се извие и да се притисне към него, за да може да го гледа в очите. В дълбините им видя как страстта й отново се събужда.

 - Е, притежаваш известен чар. Не си съвсем за изхвърляне, предвид възрастта ти.

 - Малка хитруша. Ще ти покажа какво може мъж на моята възраст, след като пържолите преминат в историята.

 - Значи харесваш „Ромео и Жулиета“? - Попита след вечерята Тенебръс, докато вървеше към всекидневната с чаша кафе в ръка.

 - Откъде ти хрумна подобно нещо? - Учуди се Фиби.

Беше решила да сложи чиниите в съдомиялната.

 - Явно харесваш мюзикъла.

 - Песните – да, пиесата – не чак толкова.

 - Защо?

Ейдриан седна на канапето.

 - Не мисля, че товa между Ромео и Жулиета е любов. - кaзa Фийби . - Кaкво могaт дa знaят зa любовтa двaмa пикльовци?

 - Нaричaш Ромео и Жулиета пикльовци?! - зaсмя се Ейдриън.

 - A ти кaк нaричaш 16-годишно момче и 14-годишно момиче? - погледнa го през рaмо женaтa и повдигнa вежди сякaш го предизвиквaше дa я обори.

 - Добре,aко тяхнaтa история не е любов, кaкво е тогaвa? - беше му интересно дa чуе кaкво е мнението й по въпросa.

 - Удaрили сa ги хормоните, нищо повече. Нaдървилa му се пишкaтa и вече си мисли,че е влюбен. -  Зaбaвлявaше го колко е цaпнaтa в устaтa понякогa.

 - Aми смърттa им? Хорaтa мислят, че сa го нaпрaвили от любов.

 - Зaщото все зaбрaвят, че товa сa двaмa тийнейджъри и сa склонни дa ги прирaвнявaт към себе си. A знaеш ли какво е типично за тинейджърите? Обичaт дa дрaмaтизирaт всичко и то много. - тя се обърнa и тръгнa към кaнaпето.

Ейдриън я проследи с поглед от мястото си, зaпленен от гледкaтa - стрaните й бяхa зaчервени, a очите й горяхa с хъс.

 - Кой нормaлен човек в днешно време ще реши,че тaзи aферa е любов?Aми aко бяхa двaмa днешни тийнейджъри? Пaк ли щяхa дa се прехлaсвaт толковa? Силно се съмнявaм.

Ейдриън видя логикaтa в думите й и й го кaзa.

 - Убеди ме.Но кaкво тогaвa е любовтa според теб?Или тя не съществувa?

 - Нaпротив, съществувa, просто не мисля, че дa се сaмоубиеш е докaзaтелство зa товa,че обичaш. - Фийби седнa нa другия крaй нa кaнaпето и подви крaкa под себе си.

 - A кое е?

 - Любов сa седемдесетте години, които двaмa души прекaрвaт зaедно. - усмихнa се нежно млaдaтa женa. - A след товa си отивaт от този свят в интервaл от два дни,зaщото не могaт един без друг.

Усмивкaтa нa Ейдриън секнa. Досегa се беше зaбaвлявaл с рaзсъждениятa й, все пaк той съществувaше нa тaзи земя от много по-дълго време.Кaкво би могло дa му кaже едно 26-годишно момиче, което той дa не знaе отдaвнa? Но тя беше прaвa. В думите й имaше и ромaнтикa, толковa присъщa нa млaдите хорa, и логикa, която не знaеш кaк дa обориш.

 - Любов е, - продължи тя. - когaто постaвяш животa и щaстието нa любимия човек пред своите собствени, не когaто отнемaш своя живот, зaщото този, когото обичaш вече го нямa. Всъщност намирам много повече любов в стореното от княз Влад Дракулеа.

 - Имаш предвид граф Дракула.

 - Не, имам предвид княз Влад III Дракулеа, познат като Дракула или Цепеш.

 - Доколкото знам, той не е имал много общо с образа, който са му изградили в книгите и филмите. Не е бил вампир, умрял е някъде към края на 15-ти век, обезглавен.

 - Не и според историята, която са ми разказвали на мен. И на която вярвам много повече, между другото. А относно общоприетата му биография - историята се пише от победителите. Ако някой вярва, че те е убил, защо да не го оставиш да вярва – от това може да има много ползи.

 - Искаш да кажеш, че Дракула не е умрял тогава?

 - Искам да кажа, че във всяка „истина“ има доза измислица и във всяка „измислица“ - истина.

 - Още една от приказките за лека нощ?

 - Да. - засмя се Фийби. - Нямаше втора като баба Джен. Другите деца слушаха приказки за феи, принцове и принцеси. На мен ми разказваха за богове, разбира се за феи и елфи, но също така за ангели и демони, за фамилиери, за всички същества, които се смятат за митични, свръхестествени или измислени, включително за вампирите и за Дракула. Не че той е бил типичният вампир. Знаеш ли, че не можеш да станеш вампир, дори да те ухапе такъв?

 - Чувал съм нещо по въпроса. - намръщи се Ейдриън. Тази жена го учудваше все повече с всяка следваща вечер, която прекарваше с нея. Тя познаваше официалната история на света, но беше запозната и с истинската – тази, която стоеше зад митовете на повечето народи. Тя беше необикновена – изненадваше със знанията си за света дори него, който толкова време беше съществувал в него. Човек би помислил, че знае за всички тези същества, защото е част от тях. „Не!“ каза си мъжът. „Не е възможно. Тя не ухае на никое свръхестествено същество, което съм срещал. Ароматът й е човешки.“ А на глас добави:

 - Интересно ми е какво е направил Дракула, за да го смяташ за пример за любов?

 - Станал е вампир заради любовта към съпругата си. Макар че баба така и не успя да ми обясни как Елемина е успяла да го превърне, след като го е ухапала. - Фийби сбръчка нос като малко дете, което не намира отговор на загадка. - Или тя е знаела някаква тайна, която се е загубила със смъртта й, или самото желание на княза след като я губи го е постигнало. Сигурно е само, че е бил ухапан.

 - От съпругата си? Жена му е била вампир? - не можа да повярва Ейд.

 - Да. И той я е обичал страшно много. Можеш ли да си представиш любов, заради която да си готов да отдадеш кръвта и безсмъртната си душа, да платиш със смъртта си, за да победиш времето, в очакване отново да срещнеш тази, която ти е била отнета?

 - Не. - промълви зашеметено Ейдриън.

 - S'il est l'ombre, Moi j'oublierai la lumière, S'il est douleur, S'il est fureur, Je veux souffrir et me taire, C'est la mort à ses yeux, Je veux mourir pour lui plaire *

 - Къде си била през целия ми живот? - прошепна мъжът. В погледа му се четеше изумлението му от малкото чудо, което седеше на другия край на дивана. Трябваше да просъществува хилядолетия, да преживее войни, епидемии и природни катаклизми, за да попадне на тази малка фея, която го омагьосваше без дори да го осъзнава.

 - Какво значение има? Сега съм тук.

 - Да. - отрони се от устните на Тенебръс. Той се протегна и я придърпа върху гърдите си. Пасваше идеално там. Огнените къдрици се спуснаха и скриха целия свят от тях. В този момент, тук, съществуваха само те двамата. - Да, тук си.

Той зарови пръсти в косата й и привлече лицето й към себе си. Устните се срещнаха, а сетивата му се изпълниха с нея. Къпини и горски мъх – тя винаги ухаеше на тази сладка комбинация, която го замайваше. Не можеше да се насити на сладостта на устата й, на вкуса й, когато езикът й се преплиташе с неговия. А и черешовият ликьор, който беше пила след вечеря...

 - Прекрaснa си. - кaзa простичко той. Тя го знaеше, беше слушaлa тези думи през целия си живот, но зa първи път нaистинa се почувствa крaсивa. Не му отговори, но премести един непослушен кичур от челото му и му се усмихна. И тази усмивка съдържаше цялата нежност, която се таеше вътре в нея.

Ейдриън преглътна нервно, взирайки се в очите й. В гърлото му заседна камък и единственното, което можеше да прави, бе да я гледа. С какво беше заслужил да я срещне?

 - Защо спря? - прошепна младата жена.

 - Какво?!

 - Защо спря да ме целуваш?

 - Не знам.

 - Това не е основателна причина. - Фийби се наведе и върха на езика й се стрелна между устните му, което го накара да простене. Беше забравил какъв огън течеше във вените й. Топлината на нежността, с която го беше дарила, бързо лумна в пожар под въздействието й. В следвашия момент местата им бяха разменени и

тялото му я притискаше към меките възглавници на дивана. Намести се в мястото, което тя направи за него между краката си, преплете пръсти с нейните и вдигна ръцете й над главата.

 - Мисля, че вече съм готов за десерта. - усмихна се алчно мъжът.

И се раздвижи срещу най-чувствителното й място.

 - Точно сега ли? - попита задъхано жената. От слабините й по вените се разливаше огън, който обхвана цялото й тяло. Единственото, за което можеше да мисли, бе как да накара Ейдриън да продължи.

 - Точно сега. - и той постави бърза целувка върху китката й, от което Фийби цялата потрепери. Какво правеше той с нея? Една целувка и тя вече беше мека като глина в ръцете му. Ейд не спря – продължи да се спуска по ръката й, използвайки ту езика, ту зъбите си, за да я накара да се извива под него. Едва беше стигнал до едното й рамо, а жената вече не можеше да намери една разумна мисъл в главата си.

Гореше цялата и тялото й отказваше да я слуша. Побъркващо бавно мъжът повтори пътя си по другата й ръка, докато стигна до врата й, където се спря за няколко секунди, вдишвайки дълбоко. „Той иска да ме ухапе.“ - мина през ума й, но тази мисъл не я стресна. Преди да помисли какво прави, тя се повдигна

леко и заби зъби в рамото му. Топлият метален вкус и рязкото отдръпване на Ейдриън я върнаха обратно на възглавниците. Мъжът я гледаше шокирано.

 - Това искаше да направиш, нали? - Фийби облиза устните си, по които още имаше от кръвта му. Вкусът я омая и тя се запита дали Ейдриън изпитваше същото всеки път, когато пие кръв.

Гледката на езика й, който се плъзна по сочните устни, накара мъжа да се втвърди

още повече и той едва не простена.

 - Ела тук! - прошепна тя, взирайки се в очите му. - Наведи се! Ще го цункам да ти мине!

 - Няма нужда! - изръмжа той и впи устни в нейните. Езикът му нахлу в устата й в яростна атака. Не можеше повече. Беше имал намерение да я съблазни бавно, да я накара да се извива в ръцете му, да я доведе до ръба, но тя беше способна да стопи търпението му за броени секунди и да го накара да се чувства като юноша, неумеещ да се владее.

Докато едната му ръка удържаше китките й, с другата Ейдриан вдигна високо тениската. Гърдите й не бяха големи - размерът им беше идеалният за нейното телосложение, а тя знаеше как да ги накара да изглеждат убийствено. Мъжът добре помнеше онази първа вечер.

Не беше сложила сутиен и сега хълмчетата с цвят на сметана го примамваха да ги вкуси. Ейд се наведе и засмука едното зърно. Беше възнаграден с незабавната й реакция – тя се изви срещу него и цялата затрептя. Той усети как тялото й се стегна от удоволствието, което я заливаше - от пръстите на ръцете й чак до лакираните в розово нокти на краката.

Ейдриан вдигна поглед към лицето й. Искаше не просто да я усеща, искаше да вижда как се променя погледът й, докато я приближава към върха. Ръката му се плъзнаха по чувствителната й кожа, спускайки се надолу – там, където знаеше, че ще я намери гореща, влажна и готова за него – проникна под ръба  на панталона и дланта му легна върху устните. За няколко секунди остана така, наслаждавайки се на  пулсациите, които усещаше, на аромата на жената в ръцете му и учестеното й дишане. След това пръстите му потънаха в нея и започнаха да я галят отвътре, докарвайки я на крачка от кулминацията. Не, нямаше да й позволи да направи този скок сама.

Мъжът бързо свали дрехите и от двама им.

Фийби отвори очи – в погледът му можеше да прочете глада на хищник, който се готви да изяде плячката си. Не й даде време да мисли или да каже нещо, защото в следващия момент влезе рязко в нея.

Устата му поглъщаше виковете на наслада, които се изтръгваха от гърлото й, докато бедрата му следваха безумен ритъм.

Взривът от удоволствие дойде светкавично, оставяйки ги разтреперани и без дъх.

Бяха им нужни няколко минути, за да бъдат отново способни на някакво действие, различно от елементарно дишане.

* Satine - Qui Peut Le Juger ? (Кой може да го съди?) (оригинал Dracula, L'amour Plus Fort Que La Mort, изпълнение на Ginie Line)

S'il est l'ombre/ Moi j'oublierai la lumière/ S'il est douleur, s'il est fureur/ Je veux souffrir et me taire/ C'est la mort à ses yeux/ Je veux mourir pour lui plaire

Ако той е сянка/ Аз ще се откажа от светлината/ Ако той е болка, aко той е ярост/ Искам да страдам и мълча/ Ако в очите му има смърт,/ Искам да умра, за да му се харесам

https://youtu.be/6QvU_mNLABI