- Ела, Гавраиле. Стига с тези проблеми! Тази вечер ще се повеселим – прикани го нетърпеливо и тръгна по криволичещия калдъръм от прозрачни речни камъни, обкраен със бели мраморни бордюри – важните работи ще ги оставим за друг път. Сега съм решил да изпитам някои земни съблазни. Мога да си го позволя веднъж.
Гавраил поприбра дългите краища на бялата си роба, покри изящните си криле под робата и закрачи до Него. Цялото му държание издаваше огромно страхопочитание, внимаваше дори как диша. Няколко демурзи прелетяха наблизо и се обърнаха към Него в почест и подчинение. Понякога това много Му досаждаше. Цялото това уважение и почести, искрени разбира се, понякога Го изнервяха. Искаше Му се да бъде малък, незначителен и невзрачен, но не можеше. И сега, когато беше решил да се повесели бе така. И пак не можеше. Дали не бе виновен Аеол? Съзнаваше, че самата мисъл за Извора е кощунство, но не можеше да се пребори с нея.
- Гавраиле, почивал ли си скоро? – страхопочитанието на ангелското лице се ...