Ето че нещата почваха бавно да си идват на мястото. Това, което трябваше да стане, ставаше. Логиката на Баща му бе несломима и последователна. Никога не бе се усъмнявал в нея, дори когато го изпрати в сферата на грешните.
Не искаше да си спомня за онова мрачно време. Но кошмарът се връщаше неканен всяка нощ, дори в прегръдките на някоя небесна фея, или езическа весталка.
Бе прокобен вечно да си спомня измъчените лица, налегнатите от хиляди болести и земни недъзи тела, обезверените души. Не стига това, а трябваше да изтърпи всичките грехове и пороци на смъртните. Злобата, ненавистта, отмъстителността и проклятията, дето тегнеха на грешните им души от хиляди и милиони знайни и незнайни божества и Вечности. Всичко това бе един безспирен кошмар и той бе принуден да го понася цели тридесет и три земни лета.
Тридесет и три години на лишения, неверие, прокоби, болести и бубонна чума.
"Изпитваш ли ме, Татко?" бе Го попитал в една от кратките комуникационни трансмисии, които успя да му осигури ...