Един декемврийски ден
В един декемврийски ден облаците бяха затулили синевата. Самотни слънчеви лъчи понякога пробиваха през тях, но не стопляха, а сякаш правеха студа още по-остър и щипещ. Тревите по полето, край канавките и по банкета на пътя изглеждаха като снежни вълни, отрупани с кристалчетата от замръзналата по тях мъгла, разклащани от повеите на вятъра. Автомобилите оставяха едва различими дири по скрежасалата покривка на асфалта. Докъдето погледът стигаше, студът сякаш беше погълнал всичко живо. Никакво движение, никакви други звуци, освен рева на преминаващите по шосето коли.
По средата на пътя, там където би трябвало да бъде осовата линия, беше застанала възрастна жена. В едната си ръка държеше връвчицата на малко кученце, порода пинчер. Беше застанала на колене, изкривена в гротескна поза и цялото ù същество изразяваше молба, отправена по посока на приближаващите се към нея автомобили.
- Моля... моля... моля... – повтаряше жената.
Беше леко облечена. Обула чехли от изрязани ...