Слънце.
Слънце, тишина, жега.
Топлината изсмукваше дъха от гърдите на човек преди да е поел и глътка от него. Вятър нямаше - дори и най-слабият полъх би бил благодат.
На върха на обраслия с трева хълм се издигаше самотна дървена сграда, боядисана в тъмнокафяво. Някога там се беше помещавало начално училище само с една стая, огласяна от чуруликането на децата, строгият глас на възрастната учителка - госпожа Смит, и дюдюкането на чистачката, старата госпожа Макелрой.
Сега обаче тези гласове принадлежаха на призраци. Изминали бяха почти пет години откакто местната управа реши да затвори училището (по онова време госпожа Макелрой вече беше пенсионерка и киснеше по цял ден в клуба "Златна възраст" на 42-а и "Догъл"), като за основна причина за това решение беше посочен прогресивно намаляващият общински бюджет. Дори и някой (например г-жа Смит) да имаше по-различно мнение, си го пазеше за себе си.
И така, малката самотна постройка стоеше безмълвна сред сенките на големите дървета; зиме заспи ...