/В памет на моята майка/
Тази болка много я измъчваше. Колко дни вече не спираше! Ще се умира... Вчера лекарят в болницата я успокояваше, но след това извика сина ѝ навън.
Там трябва да му е казал, че на лошо отиват работите. Не може да направи нищо... И да я отворят... едва ли ще се събуди. По-добре вкъщи да си я откарат. Да не я мъчат... Знаеше, че точно това са говорили. Прочете го по отчаяното лице на сина си. По отбягващия му и сякаш виновен поглед.
Нямаше вина той. Така е отредил Бог – само който не се е родил, той няма да умре... Това си бе мислила много пъти, но как да приеме смъртта? Как да остави белия свят? Ето, слънцето весело наднича през прозореца и огрява почти цялата ѝ стая. Кога се е излежавала така! Ако можеше сега щеше да е на двора, в градината... Есен е, но каква есен! Тази година всичко се роди. Здраво e и узряло вече. Време е да се прибира. Тази работа е най-важна сега. Зер... зима дълга...
И круши са ѝ донесли в панерчето на масата. От тяхната, старата круша. Кл ...