13 min reading
Един живот с много радости и тиха мъка
В памет на Майка
Останала беше без майка на осем годинки. Единствената снимка на майка, като дете, която съм виждала, е от деня на погребението на майка ѝ, моята баба Цвета, която е умряла само на двадесет и осем години. Облечена в черна рокля, с леко разрошени коси и големи уплашени очи. Не толкова тъжни, колкото уплашени..., които сякаш питат „Какво ще стане сега, какъв ще е света без мама?“ И светът ѝ става много по-студен и страшен. Странно е да наричам майка ѝ баба Цвета, тя за мен е само една снимка на млада, непозната жена. Моята друга баба, мама Тана, от татковата страна, толкова харесваше баба Цвета, че беше закачила голям неин портрет в коридора на дома си. Била е хубава и казват много добра. Баща ѝ бил грък. Обличала се по градски, с красиви костюми, блузки с жабо и обувки с ток. Болна била от туберкулоза, смъртоносна по това време, и не смеела дори да прегръща и целува двете си момиченца, майка и леля. След смъртта ѝ, моята майка никог ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up
Написах този разказ не само в памет на моята скъпа майка, а и защото в България имаше социална стигматизацая към хората с психически заболявания. Нямаше практика да ходят при психоналитици, психотератевти, а можеше само в психиатрия да бъдат лекувани... и хора, които не са го преживяли с близък човек с лекота удряха клеймото "луди". Днес от депресия в България страдат 8% от българите над 18 години. Това е по официялни данни, но по неофициялни се счита, че това са само диагностицираните а има огромен процент хора със симтоми на депресия, които не са лекувани никога...