Един миг от живота

   Какво е живота? Сбор от хубави и не чак толкова хубави преживявания. Но живеем за да съществуваме, нали? Размножаването е крайната цел на всяко живо същество. И въпреки това докато живеем е добре да ни е приятно, а не просто да съществуваме. За това и тийнейджърите се опитват да вземат всичко от живота. Те пият, друсат се, правят безразборен секс, докато не осъзнаят това, че не всичко е секс и забавления. И ето тази вечер партито течеше с пълна сила. Диджея пускаше яките парчета, а последния етаж на бизнес сградата се тресеше. Всички служители на малката ай ти компания празнуваха 5 годишното си съществуване. Всички бяха млади и дейни момичета и момчета. Кирчо беше отговорник проекти. Може би един от малкото по-възрастни. На тридесет и пет години. Той си наля още едно голямо уиски после вдигна чашата към диджея, който му помаха поклащайки весело глава. На дансинга колегите му куфееха, радвайки се на якия купон. В страни влюбени или просто сексуално привлечени един към друг момчета и момичета се натискаха по импровизираните сепарета, създадени от офис бюра и столове. Кирчо щипна леко една колежка по задника, а тя му се изплези и подмина бързайки към тоалетната. Какво и мислеше, само ако знаеше? Но вече беше време Кирчо да си ходи. Имаше жена и две дечица. Нямаше нужда да гледа в страни. Допи уискито и се отправи към асансьора. Натисна копчето и погледна с леко премрежен поглед малкото екранче над двете врати, което показваше 1-ви етаж. Последва 2-ри, 3-ти, 4-ти...и така до 8-ми етаж. Вратата на единия асансьор се отвори. Кирчо влезе с танцова стъпка, тъй като чу любимата си песен. Той застана пред огледалото на асансьора извади смартфона си и почна да имитира, че пее. Зад него вратата се затвори и асансьора тръгна надолу. Кирчо си танцуваше когато изведнъж асансьора спря. Той погледна екранчето над бутоните за етажите. Цифрите ги нямаше, имаше някакъв непознат символ за грешка. Кирчо се облещи погледна към вратата, която беше затворена. Това го притесни. Почна неистово да търси смартфона си, който бе в ръката му. Когато осъзна, че го държи бързо го отключи и тръгна да набира колегата му Борис, който беше още на купона горе. Но в момента когато го набра телефона се изключи. На него се показа иконката за празна батерия. Смартфонът нямаше ток! Веднага погледна таблото срещу него, там имаше телефонна слушалка. На нея имаше малък но достатъчно добре видим надпис: „Само в случай на авария и инцидент!“

Отгоре над него с химикал пишеше: „Само в краен случай!!!“

Кирчо се паникьоса и директно натисна слушалката. Даде празен сигнал, че набира. Последва следващ. След него се чу нежен женски глас:

- В момента всички оператори са

заети, моля изчакайте вашето обаждане е важно за нас.

От главата на Кирчо взе да тече пот. Той мразеше тесните пространства. Особено сега знаеше, че може да виси цяла нощ в асансьора. Почна да му се повдига. От корема си усети как храната дето бе консумирал взе да се надига и да излиза. Операторката от набрания телефон вграден в асансьора повтори думите от преди малко:

- В момента всички оператори са

заети, моля изчакайте вашето обаждане е важно за нас.

Кирчо повърна и опръска както себе си и целия асансьор. Олекна му. Тогава чу как вградения в асансьора телефон затвори. Загледа опръсканите от повръщано стени и отново му се при гади. Той се напъна да повърне но този път не успя, само се оригна звучно. Кирчо отново забърса устните си. В съзнанието му изплуваха образите на двете му дечица. Мая и Виктор. Те му бяха най-милите. После разбира се и жена му. С нея бяха заедно вече единадесет години. Дали си бяха легнали? Или го чакаха? Когато се прибираше късно, ако не бяха заспали той винаги им разказваше приказки. Баба му лека ѝ пръст винаги му разказваше приказки когато беше малък. Явно той беше усвоил нейните умения да разказва увлекателно. В повечето случаи ги измисляше на момента. Но на децата му много им харесваха. Приказките на татко ги наричаха те. Той се усмихна и се замисли за някоя, която беше разказвал. Но без тях не беше същото. Децата му бяха вдъхновението. Кирчо се просълзи и изведнъж взе да вика и да крещи с всички сили:

- Помощ, в асансьора съм. Помощ,

тук съм...

Но нищо! Загледа се в слушалката на таблото за бутоните. Натисна я пак. Даде свободно. После отново, след което се свърза:

- Ало! – боже свърза се с някой. Не

повярва той а от там повториха: - Ало...

- Ало...- поде изплашено Кирчо. – Намирам се на...

Но неопределения глас го прекъсна:

- Кажете първо имената си, моля!

- Ъ...ааа...аз съм Кирил Ефремджиев. И се намирам...

Гласа пак го прекъсна:

- Кирил Ефремджиев, записвам си. Къде се намирате господине?

- Това се...- ядосано поде Кирчо, но се спря и каза адреса и името на сградата.

- Записах си господине. До 12 часа ще дойде екип да ви помогне. Вие само стойте там! – каза гласът и затвори.

- Ъъъ, вие шегувате ли се? – извика Кирчо. Но вече беше късно. Неопределения глас беше затворил. Кирчо се загледа в огледалото срещу него. Видя своята физиономия сред пръските от повръщано. Изглеждаше тъжен и изплашен. Определено тази вечер партито беше най-отвратителното, на което беше ходил. Вече мислеше за семейството си. Дали жена му вече не се притесняваше. Кирчо и беше казал, че пие още едно и се прибира. До сега никога не я беше подвеждал. Винаги изпълняваше обещанията си. Беше и добър баща. Поне баща, който винаги беше до децата си. Не знаеше какво е да си добър баща. Но знаеше, че се опитва. Правеше всичко по силите си, за да прави децата си хора. Учеше ги на родолюбие, опитваше се да ги запали по българска история. Даваше им личен пример на четящ човек. Дъщеря ми обичаше като него да чете. Но тази вечер не се прибра, бе възпрепятстван от един асансьор. Проклет да е... Той отново извика силно:

- Помощ, помощ... В асансьора съм, помощ....

Почна да удря по асансьора. Сърцето му и то залумка. Боже той никога не е имал проблем със сърцето си. Но сега му прилоша отново. Дали заради алкохола, дали заради стреса, който изживяваше, но му се зави свят. Той се подпря на оцапаните от повръщано стени и не успя да падне. Почна да вдишва дълбоко. После силно и звучно издуша въздуха, повтори го. Но усети мириса на повръщано. Освен миризмата и гледката го потискаше. Но той отново се сдържа да не припадне. Когато се опомни започна да се ядосва, че живее в България, и никога не е било толкова зле в страната колкото сега. Така и не се намериха истински политици, които да мислят за хората. Всички бяха продажници. Как в уж нормална държава като нашата ще чака да го спасяват след 12 часа. Те не осъзнаваха ли какво изживява той в този асансьор? Затворен между четири стени в пространство метър на метър. Това беше нечовешко. Преди да извика усети как асансьора потегли надолу. Той погледна екранчето и видя как се отброяват етажите. Когато светна единицата врата на асансьора се отвори. Кирчо не можеше да повярва но побърза да излезе. Боже спаси се! Веднага се затича към паркинга. Пред сграда бяха се събра всички негови колеги от партито. Чакаха таксита. Те веднага му се присмяха не знаейки какво е преживял, защото бе целия оцапан с повръщано. Кирчо им махна и си тръгна, не искаше да се обяснява, семейството го чакаше. Живееше на две преки от работното си място. Прибра се и веднага, когато се приведе в приличен вид влезе в стаята на децата си. Те спяха, а той ги целуна нежно и си легна до жена си. Разказа и всичко, а тя го прегърна милвайки го по главата. Когато го изслуша двамата заспаха щастливи.

Сутринта Кирчо бе глобен за това, че звънял и тормозел фирмата за поддръжка. Но той го прие с усмивка. Три месеца по-късно получи нова работа в Германия, и заедно със семейството си се преместиха там...

Костадин Койчев-Kovak

26.10.2023г.