„В пустинята живеят хиляди момчета без име, в нея се скитат десетки кервани от и към морето. Всяка нощ се раждат мечти и през всеки ден те биват погребани под жарещите лъчи.

Тук всяка капка вода е безценна, а всеки дъжд е велико знамение. Понякога може да ни се струва, че познава вижданото на една ръка разстояние лице, но само след миг да се окаже, че всъщност потъваме, погълнати в пастта от пясък.

В пустинята няма дори две поредни утрини, в които лицето ѝ да бъде непроменено. Такива са и дните в живота, носен от вечното си течение.

Това е песен за всички онези човешки мечти, за които си мислим, че са се сбъднали, а просто са били мираж в съня ни.“

1.

Пустинята е като жена, очакаваща дъжда, така както една жена очаква завръщането на своя мъж от дълъг път в пустинята. Но както жената, тя никога не знае кога ще се завърне той, защото дъждът е скитник и понякога минават дори години, преди да се слее отново с нея.

Затова пустинята очаква появата му всеки ден, отблъсквайки напористите ласки на слънцето, заслепяваща е със златото на своите лъчи.

Затова тя се пременя, използвайки ръцете на вятъра, всяка нощ, за да бъде различна за нейния толкова чакан любим.

* * * * *

Момчето обичаше да седи само сред тишината на пустинята. Тук си позволяваше да мечтае, защото знаеше, че пустинята ще запази мечтите му в тайна. Само тук можеше да си позволи да поиска да бъде някой, който животът не би му позволил да бъде.

Идваше привечер досами разумната граница за човек, сядаше, загърбил селото, присвиваше крака, обхващаше ги с ръце през коленете и се оставяше на леките повеи откъм горещото пустинно сърце да го поклащат. Не минаваше много време и започваше да чува и гласа ѝ. Понякога звучеше като песен, от онези, които то бе чувало да се пеят от гостуващите певци на панаирите. Друг път вятърът донасяше до мислите му шепота на плач и болка, такъв, какъвто чуваше нощем от стаята на своята майка. Но често пустинята нямаше глас, беше просто онемяла и тогава с момчето просто мълчаха, докато залеза нежно се спускаше над тях.

Тази вечер момчето се връщаше от кладенеца. Носеше голямата стомна и в нея приятно се плискаше свещената вода на живота. То я носеше на рамо, с прилепено ухо към хладното тяло на съда и отвътре се чуваха десетки гласове, нашепващи му в хор своите водни песни.

Момчето обичаше да слуша водата.

- Няма друго, което да е по-ценно от нея! – от раждането си бе чул тези слова.

Пустинята неведнъж му бе разказвала за мечтите си да бъде залята от някоя буйна река. Да се остави на стихията да покрие със страстта си сухото ѝ тяло. И от това да се роди много живот.

Макар и младо, то знаеше, че за народа му най-скъпа е същата тази мечта – да бъдат дарени с вода.

Слънцето вече се наливаше с тъмния си цвят. То прецени, че ако отиде до дома си, за да остави стомната, ще изпусне своя час на залеза. Не искаше да кара своята пясъчна приятелка да го чака напразно, за да споделят отново усещанията си от този магичен миг. Затова реши да отиде направо на своето място.

Когато седна, водата изплющя така, сякаш вятър удря корабни платна. Това събуди спомен в момчето, което бе посещавало няколко пъти преди години едно пристанище и бе останало запленено от вида на онази безкрайност от вода. При една от разходките по пристанището чу и видя как вятърът събужда крилете на корабите и те се понасяха по водната шир.

Тогава то си пожела да стане моряк и да бъде винаги заобиколен от вода. Беше още съвсем малко дете и не разбираше, че такива желания понякога са просто неизпълними.

Пустинята днес стенеше. Слънцето цял ден я бе палело с горещите си лъчи и сега, когато силата им се бе стопила, тя си позволяваше да отпуска тялото си със стонове. От сърцето ѝ долиташе онзи неповторим аромат на сух пясък.

Момчето започна да разказва за мечтата си да стане моряк. Споменът се бе появил толкова ярък и той се потопи в него така, както с месеци бе заспивало нощем.

Сега е вече със седем години по-голям – мислеше то, - дали догодина ще го вземат на път? Дали майка му ще може да се справя сама, ако замине? Дали морето ще стане приятел с него? Дали ще се насити да пие вода, щом я има в такова изобилие?

Пустинята хвърли шепа прах пред краката му.

- Водата на морето е солена – каза тя. - Косите ми граничат с нея и знам, че солта ѝ не ражда живот в пясъците. Дори е отровна за всеки на сушата.

Момчето се замисли. Щом като е солена, няма ли да може да отделя солта и да остава чиста вода?

Пустинята се засмя: - Никой още не го е направил - каза и отново изохка.

По тялото ѝ имаше толкова много рани, прогорени от вечния ѝ обожател, който, за разлика от любимия ѝ дъжд, не забравяше да я посети всеки един ден под небето.

Момчето усети болката ѝ. Забрави за морето и сподели болката със своята приятелка. Отпуши стомната и отсипа малко в дланта си. Пръсна с пръсти и създаде стотина капчици дъжд.

Пустинята жадно изпи отразилия се стократно залез в тях. Частица от нея се почувства малко по-добре. Момчето беше първият човек, който се опита да облекчи страданието на тялото ѝ.

- Благодаря ти за тази целувка – прошепна тя с гласа на залеза.

Нещо докосна лицето на момчето и се опря на рамото му. Не беше вятърът, нито прах от пустинята. То видя едно перо. Взе го и го огледа. После погледна към небето – освен няколко звезди не видя да има птица.

- Това е моят подарък за вярност към теб – каза пустинята и го докосна с топлите си пръсти. - От днес ставам твоя.

Момчето реши, че не е чул добре и е време да си върви. Нощта беше дошла. Сбогува се с пясъчната красавица, а тя му каза, че ще го чака да дойде отново.

* * * * *

Сутринта момчето си играеше с перото. Беше снежнобяло, с няколко сиви ивици, които образуваха различни фигури. Хареса му допира с него. Хареса му да се вглежда в шарките, нагънати като дюните в пустинното море.

- Какво е това? - обади се майка му, когато видя, че вниманието на синът ѝ е заето.

- Перо – рече то и разказа, как снощи само е паднало на рамото.

- Това е съдбата – каза тя и изрече кратка молитва. - Трябва да отидеш при гадател, за да ти каже какво значи този знак.

Момчето се засмя. Къде се е чуло да има гадаещи по птичи пера?

- В съседното село има един. Твоят баща ходеше при него, казваше, че можел да разгадае съдбата по птиче перо. Беше малко преди... – майката затвори очи, една сълза набъбна да прелее, но суровият пустинен живот не ѝ позволи да потече и да се разпилее напразно ценната влага.

Когато отвори очи, те бяха отново сухи като хилядите пресъхнали кладенци в пустинята, превърнали се в гробове за безбройни тела на загубилите живота си сред пясъците. Навярно един от тези гробове бе приютил и нейния мъж.

- Иди, сине, докоснат си от съдбата и трябва да узнаеш желанието ѝ – тихо каза тя и сложи ръка на една страна на момчето. - Утре ще тръгнеш с товарите за пристанището. Ще спреш в селото и ще потърсиш този гадател. Ще му кажеш на кого си син. Той ще те приеме като гост, това знам със сигурност. На следващия ден ще се върнеш с кервана.

Момчето вдигна перото и притвори очи. Гънките по тялото му сякаш оживяха. То усети, че също иска да разбере посланието им.

* * * * *

Керванът с движеше бавно, но затова пък с постоянство. Маркировките по пътя отпадаха една по една. Бяха тръгнали два часа преди изгрева и трябваше да стигнат до пристанището със залеза. На другия ден щяха да поемат пак два часа преди изгрева и да се върнат отново със залеза.

Майката на момчето посети водача на кервана и го помоли да заведат и върнат сина ѝ до съседното село. Водачът, възрастен мъж, отпечатал върху лицето срещите си с жестокия вятър в пустинята, се поклони и каза, че ще е чест за него да изпълни молбата ѝ. Обеща синът на бедната вдовица да се завърне жив.

Когато майката подаде двете сребристи монети, водачът обяви, че го прави в името на бащата на момчето, който в миналото му е помагал неведнъж. За него ще бъде грях, ако приеме тези пари.

И думите му не бяха напразни. Той качи момчето на най-хубавата камила, постави в скута му стомна със студена вода, а в ръцете му изсипа две шепи сушени плодове. В съседното село трябваше да стигнат преди пладне, по същото време щяха да минат на следващия ден да го вземат.

Момчето с удоволствие се остави на ритъма на керванджийския път. Лекото поклащане от крачките на животните. Топлите талази на вятъра, напомнящ на мъжете, че пустинята ги гледа и трябва да внимават с посоката. Ароматът на товарите в големите пакети. Звуците и тихата глъч, подрънкването на снаряжение и отблясъците на слънцето в металните предмети. Някой запя тъжната песен за изгубил се завинаги в пустинята любим, който девойката винаги ще чака да се завърне.

Беше забравило колко е приятно да бъде на път. Сега си спомни, че всеки керван е като отделен остров в безкрайното жълто море. Всеки си има свой собствен пулс и глас, аромат и вкус.

Замисли се, че пустинята все пак има някъде край и той се размива в пяната на разбиващите се в нея морски вълни. Че не е толкова безкрайна, колкото изглежда за живеещите от милостта ѝ.

- Някой ден ще поемеш с нас – чу гласа на стария водач.

Бе приближил камилата си до неговата и сега яздеха коляно до коляно. Лицето му бе полуприкрито от защитен шал, но очите говореха вместо устата. Те го гледаха с топлина и покровителство.

- Нямаме пари с моята майка, за да започна търговия – поклати глава момчето, отблъсквайки тази поредна мечта.

Водачът не отговори. Очите му гледаха някъде назад във времето.

- Има в живота хора, който се раждат веднъж на едно, че дори и на две поколения – бавно заговори той, след мига на взиране в нещо отминало. - Те носят в себе си сила, равна на силата на хиляди смели мъже. Имат в сърцата си доброта и мъдрост, която е трудна за събиране дори и за хиляда години от другите. Техният живот е отдаден, за да запазват живота на познати и непознати. Да го спасяват, дори с цената на своя.

Той замълча, сложи ръка на сърцето си и каза:

- Ти не помниш много за твоя баща, но аз, а и всички останали, ще помним вечно неговото име. Когато дойде времето, ти ще имаш своето място в кервана – обяви водача тържествено.

После се отдалечи в челото на разсичащата като черна змия пустинята колона.

* * * * *

Селото беше по-богато от неговото. Навярно защото беше много по-близо до пристанището и оттук минаваха повече търговци. Имаше истински градини, а дървета бяха не само палми, а и немалко други. Момчето не можа да разпознае какви са, но щом хората и животните от неговия керван се напоиха и продължиха по пътя си, то отиде и се докосна до стъблата им. Бяха студени и влажни. Беше приятно да ги докосва.

Къщите се събираха в пръстена на малък площад, а в южната му част започваше шарена търговска улица. Друг да беше, щеше да се запилее по нея в зяпане на сергии и стоки, но не и момчето. Неговият суров живот го бе научило да не обръща внимание на неща, които са му непосилни. Нямаше пари, които да предложи в замяна на избраната стока. Нито имаше нужда от каквото и да е било в пъстра обвивка. Момчето не получаваше подаръци за рождените си дни. Благословията на майка му, че е жив и че се е родил му стигаше за този ден.

Получаваше разбиране само от пустинята. Споделяше мечтите си само с пясъците. Радостта му идваше от годишния дъжд или от общата за народа му, когато се откриеше нов кладенец в умиращата снага на земята.

Затова то просто пое в обратната на търговската улица посока. Майка му беше казала, че гадателят живее на края на селото. Така че както и да го пресече, после ще заобиколи, за да го намери. Няма да е трудно, каза му тя, къщата му е единствената от черни тухли и ще се открои сред всички други бели и жълти.

И това момчето разбра, че е така, още щом я видя. Беше на стотина крачки от последната в ятото къщи. Като приближи, видя, че има ограда от бодливи трънаци, която да задържа десетина обикалящи зад нея кокошки. В двора на къщата растеше огромна палма с увиснали като ръце големи листа. Тази палма не раждаше плод, но даваше в изобилие сянка през всеки един час на деня. А нощем събираше в листата си звездната влага, която запазваха в шепите си като малки бисерчета, които стопанинът да събере в ранната утрин.

Под сянката седеше друга сянка. Гадателят се оказа тънък като привидение, с изпито лице и огромни всевиждащи очи. Наметнат с тъмна дреха, той се изправи и зачака идващия.

Момчето отвори портичката от преплетени сухи клони и влезна в двора. Поздрави по-възрастния човек и съобщи, че е дошъл от съседното село и иска гадателят да му гледа.

- Какво се случи? - попита просто мъжът.

- Едно перо падна на рамото ми, докато гледах пустинята – разказа момчето.

Беше истина, разпозна той по гласа на младежа, дошъл да узнае какво му е казала пустинята. Сухата и покрита с люспеста кожа ръка му даде знак да седне до него под сянката на палмата. Момчето седна и подаде перото си. Старецът първо го погледна, после отри длан в края на дрехата и внимателно го пое с края на пръстите си за твърдата основа. Очите му се разтвориха още повече и зачетоха знаците.

Дълго време се взира в тях, не бързаше, ставаше дума за един преплетен човешки живот. Минало, настояще и бъдеще образуваха сложна картина, събрани късчета мозайка и всеки кристал в нея беше стъпка по пътя. После видението свърши и той притвори за миг очи, за да изчисти хилядите образи, които беше видял.

- Ти си син на онзи, който ме спаси от жажда в пустинята – заговори тихо. - Беше отдавна, едва ли си бил дори и роден. Но тук – той повдигна перото, - го пише толкова ясно. Знаех, че един ден ще трябва да му се отблагодаря, но не мислех, че ще е като разкрия съдбата на собствения му син.

- Почти не помня баща си – промълви момчето. - Но често срещам хора, които го помнят.

- За да ме спаси, той пое дълг към пустинята и видях, че дългът не е забравен. - пауза от плътна тишина. - Когато перото те докосна, чу ли нещо? - големите птичи очи го гледаха без да мигат.

- Пустинята ми благодари за целувката от шепа вода, която излях върху пясъка ѝ – откровено призна тайната си, че говори с пустинята.

- И още нещо не каза ли? - очите се впиха в неговите.

Момчето премълча, после сведе поглед и добави:

- Каза, че това перо е знакът за нейната вярност към мен.

Гадателят кимна.

- Не е имало нужда да идваш до тук, за да го чуеш и от мен. Ти имаш дарба, също както и аз имам тази да разчитам съдбата, скрила посланията си в перата на птиците. Те са като времето – вечно в движение и леки като въздух.

- Времето тежи ли? - попита момчето.

- Сам знаеш, че тежи със спомените си. Болката му понякога така натежава, че дори и ръка не можеш да повдигнеш, за да я прогониш. Бъдещето е леко, защото е окрилено от надеждата. А настоящето е и полет, и повличащ ни камък. Това виждам аз в перата, това казвам.

- А за мен какво се казва? - прояви нетърпение младата кръв. Все пак бе дошъл отдалеч, за да чуе личното си послание.

- Твоето перо от сокол скитник. Не си малък и си го разбрал без чужда помощ. Пустинята е твоята годеница, животът ти ѝ принадлежи. Кога ще го вземе, зависи по кой от пътищата си поемеш. Бъдещето е променливо, имаш право на избор и затова не мога да ти кажа кой е точно твоят. Ти ще пътуваш. Видях два по-широки от другите. Единият е да се носиш по вода. Другият е да станеш пътуващ по пясъците. Ще имаш късмет, ще успееш в живота.

Момчето кимна, радвайки се, че част от мечтите му няма да бъдат само мечти.

- Но има безброй други пътечки в долината на твоя живот. Едни са по-дълги, други по-кратки, в тях и щастието е кратко и сполуката отсъства. Аз мога само да кажа, че за тебе пустинята е грабливият хищник, който дебне и жадува за кръвта ти. Най-сигурно е да я напуснеш завинаги, инак тя няма да забрави за този подарък – той подаде перото на момчето.

- Но аз няма къде другаде да живея. Сама ли да оставя майка си?

- Млад си още, ще имаш време да премислиш – успокои го гадателят.

Стана и изглади дрехата си. Ръката с перото натреперваше. Колко много искаше да разказва всичко, което е видял. Но можеше ли да каже на момчето, че скоро ще остане съвсем сам на света, нали това би го накарало да промени бъдещето си и да поеме по някой от страничните пътища. А за него е най-добре да следва един от двата широки, които ще го изведат до благополучие и заслужено място в дните.

- Сега ела в дома ми, тази вечер ще си мой гост – поне това дължа на твоя баща.

Двамата влезнаха в къщата.

Високо над палмата един белоснежен сокол правеше своите търсещи жертви кръгове.

А слънцето неуморно изгаряше плътта на пустинята.

* * * * *

Вятърът започна да шепне с вълшебен глас, когато мракът се спусна над къщите и палатките. Селото оживя, криещо живеца си до този момент в най-закътаните от жарките лъчи места. Навсякъде изгряха светилници, които блеснаха като съзвездия из уличките.

Момчето изпрати този ден облегнато на голямата палма. Гадателят се оказа добър познайник на баща му и двамата прекараха следобеда в спомени и разкази за делата му. Споменаха и текущи събития от живота в пустинята. Но старецът не спомена нищо повече за бъдещето, видяно в перото, а и момчето не се осмели да попита. Просто се наслаждаваше на приятното време, след това, когато дойде най-горещия час, се отпусна в приятна дрямка, в която сънува, че се рее като птица над морето.

Щом се събуди, откри, че домакинът го няма. Навярно е отишъл до селото, предположи то и излезна на двора. Седна на дървената пейка до палмата и продължи да размишлява за себе си и за стъпките, които му предстояха да направи.

Откъм къщите долетя глъч, смесен с аромата на жасмин и канела. Хората приготвяха сладкиши и приготвяха вечерния си чай. То се усмихна при спомена за вкусните сладки, които майка му обилно поръсваше с канела. А чай от цвета на жасмин беше от любимите му напитки.

Пустинята запя недалеч от момчето. Пееше с гласа на скитащия се из дюните вятър, но беше песента на примамваща младия моряк сирена, която омайва сетивата му с ласкавите си обещания за блаженство. То не я чу, потънало в мислите си.

Момчето вече знаеше, че когато утре поеме обратния път, с неговото детство е вече приключено. Времето да започне истинска работа беше дошло и той се молеше в тази нощ да открие със сърцето си правилния път. Морето или пустинята.

Не изпитваше страх нито от едното, нито от другото. Беше отраснал сред пясъците и ги познаваше добре. Избягваше капаните им, знаеше как да не загуби посоката си, докато върви. Следваше знаците, издаващи, че някъде наблизо има кладенец или извор вода. Прекланяше се пред силата на слънцето и намираше утеха в прегръдките на лунната хлад.

А морето, морето беше мечта – безкрайната шир от плискаща се в бордовете вода. Мислите му клоняха към него, но знаеше, че изборът съдбата сама ще му покаже кой да бъде.

Малко след залеза гадателят се върна с кошница храна и спретна вкусна вечеря за своя гост.

Песента на пустинята стана още по-тъжна в тъмнината. Няколко звезди се бяха спрели над нея и се заслушаха.

* * * * *

Момчето се прибра и майката веднага разбра, че е нов човек. То каза, че ще бъде смел като баща си и ще бъде добър син. Ще се захване с търговия, вече бе разговарял с водача на кервана, който му подари пет свои камили, заедно с товарите, а момчето се задължаваше да заделя от печалбите си по малко и да заплати единствено стоката.

Майката изрече благодарност и прослави техния бог, който се е смилил над бедността им. Пожела на момчето да има успеха, който е имал баща му. Тя така и не разбра, че другото предсказано бъдеще е било синът ѝ да стане моряк и да забрави набързо за родния бряг и дома си.

Само след по-малко от година момчето беше повярвало в мечтата си. Търговията му вървеше, навярно белязано от онова соколово перо, но неговата стока свършваше най-бързо, а присъствието му в кервана се приемаше за късмет. Нито един път, когато биваха на път, не се случи да има пясъчна буря. Да бъдат нападнати от разбойници или някоя болест да плъзне между хора и животни.

Днес момчето вече имаше двадесет камили, също и започнало да се трупа със слава име на най-млад търговец в пустинята. Дните му се нижеха като зърна на кехлибарена броеница, каквито имаше в сандъците си и обичаше да гледа светлината как омекотява силата си в тях. Започна да печели добри пари, които влагаше в чуждоземни стоки. Оставаше една част у дома, а друга част предаваше на стария водач на кервана. До месец-два сметките му щяха да са съвсем начисто. Вечер благодареше на боговете и ги молеше да не развалят магията.

Това го караше да се замечтава отново и една вечер, когато бяха спрели в едно селце от кафеникави колиби, момчето отиде да си поговори с пустинята. Не беше го правил от онзи път, когато получи перото.

- Мисля, че ти ми помагаш – каза то, когато топлата ръка на пустинята го докосна за поздрав.

- И те пазя – с канелен шепот отвърна тя.

Момчето помнеше какво я зарадва последния път и наля вода в шепата си. Този път положи длан върху пясъка, който я изпи жадно и някой в нощта въздъхна с наслада.

- Благодаря – обля го с дъхът си пустинята.

Момчето седна както някога, сгъна колене и ги обхвана с ръце. Вятърът лекичко започна да го люлее и то се усмихна на своето отминало детство.

Колко далечно му се струваше онова време на бедност и лишения. Как отмина само година, а сякаш е било преди десет – усмихваше се то на мисълта, че човек бързо свиква с хубавото.

И макар все още да е млад човек, момчето вече се превръщаше в мъж, натоварен с отговорността да носи късмет на кервана, да търси и предлага най-доброто в стоките си, да радва майка си, живялата дълги години в лишения съвсем сама.

- Мисля си, че твоята помощ ми бе необходима, за да успея в търговията. И че това е един от пътищата, които ми е писано да извървя. Но също така си мисля, че след още само година ще мога да пренеса товарите си на някой кораб и да поема по другия си предсказан път. Дали ще успея?

Пустинята не отвърна. Под момчето пясъка стана леден, а вятърът го смрази със следващия си повей. То не разбра какво е станало, помисли си, че нощният хлад е подранил. Затова побърза да отиде към лагера и топлината на огньовете.

На мястото, където бе седял, се плъзна една ръка от плътен мрак. Опипа спомена за момчето, после сякаш му махна за сбогом и от тъмнината се откъсна една пълна с болка сълза.

Едно горещо сърце не искаше да изгуби своя любим.

* * * * *

Старият гадател седеше на обичайното си място под сянката на палмата в двора му. Гледаше към далечината и гърбиците на дюните, нагънали се една след друга под синевата на небето. До здрачаване имаше още няколко часа и той беше решил да се разходи, когато въздухът не бъде толкова сух и тежък за дишане.

Нещо се откъсна от листата на палмата и бавно се спусна в краката на гадателя. Той го погледна, изохка, щом го разпозна и посегна с натреперващи пръсти.

Този път не ги изчисти от греха на живота, няма нужда вече от тази чистота. Взе перото от бял сокол и го погледна.

Въздъхна тежко, разбрал, че момчето е завършило краткия си път в пустинята. Тя най-накрая го е взела при себе си, щом му се е врекла във вечна любов.

Колко кратко бе щастието му – натъжен си помисли гадателят. Като мигът на прекрасния залез – едва усетил магията му и той вече е отминал.

Как искаше да знае какво точно да каже на идващите при него. А не да вижда десетки възможности. Искаше да им казва кое точно бъдеще да изберат, но да знае, че няма да са пропуснали късмета си в някое друго. Затова и никога не бе харесвал дара си, който го задължаваше пред всеки един.

Но такава е волята на съдбата, която е неизбежна за всеки от нас.

Беше добро момче – сложи ръце на очите си. Не искаше да вижда поне в този момент пустинята. - Може би щеше да надмине по слава баща си.

Вечното „Може би“...

Времето е като пустинята. Няма две утрини в нея, когато лицето ѝ да бъде еднакво с онова от предишния ден. Така и то се гънеше, преливаше, натрупваше или разсейваше на прах за всеки и всичко. И може ли да го разбере един обикновен човешки ум или да го разясни на другите?

* * * * *

На следващия ден дойде вестта, че станалото известно момче-търговец е загинало в пясъчна буря, която изневиделица се е спуснала върху него. От целия керван само то е било пометено от стихията. Виелицата се появила и изчезнала за няколко кратки мига. Другарите му дълго търсели тялото, но така и не успели да го намерят.

Само старецът единствен знаеше, че пустинята бе отнела от хората своя любим, за да не я изостави, следвайки своята мечта да пътува в морето.

Той бавно се отправи към най-близката дюна. Изкачи се с мъка, струваше му се, че дробовете му ще се пръснат, но успя да застане на хребета и да се изправи срещу сърцето на пясъците.

Гадателят извади падналото вчера перо, вдигна ръка и го пусна да полети с вятъра.