Анотация: Какво е да попаднеш в двуизмерен свят (като нарисуван върху плоскост).
И толкова ли е прекрасен този плосък, плосък всемир?
Предупреждение: Разказът съдържа сцени, наситени с брутални и натуралистични елементи
– направо си е чист “траш”, “жесткач” или... или както щете го наречете.
Да не се чете от хора със слаби нерви и психика.
– …и страната ти благодари…
Спускащият се бронещит на апаратурата постепенно скрива омразната физиономия на полковника. Скриптящ дрезгав глас, буботещ стандартни прощални думи, глухо се долавя от вътрешните високоговорители.
– Дръж се, войнико. И… желая ти успех!
“Върви на майната си с твоя “успех”!” – едва успявам да помисля, преди пресата да започне да притиска и смачква пашкула. Вече не през високоговорителите, а наяве слушам как милионите тона на бавната хидравлика разбиват кристалния въглерод на моята външна обвивка. Към гърдите се спуска като грамадански паяк страховита длан. Неизразима паника обхваща цялото ми същество. Аз дишам учестено, с все по-кратки вдишвания и издишвания. Гърдите се задъхват от недостик на въздух и имам чувството, че сърцето се премества и засяда в гърлото. Крясъците на болка се сменят с хрипове. В конвулсивно озъбената уста се излива кръв от разбития нос. Първи се поддават на натиск и раздробяват костите на черепа. Мозъкът се разтича сред черепните отломки. Парче от разбитото чело пропада в лявата очна яблъка. Вече няма с какво да издавам звуци. Смазаният гръдрн кош разкъсва вътрешните органи с острите ръбове на счупените ребера. Аз усещам горещата... горчиво-солена кръв, в която плуват фрагменти от моето натрошено и разпокъсано тяло. Удивлението идва в замяна на чудовищната бока. В съзнанието неочаквано избухва ослепително ярка бяла светлина.
Аз мога да гледам?!.. Да, определено виждам как светлината излиза от гигантски екран, тънък като лист хартия. Неговата съвършена белота, ограничена от контурите на правоъгълна стоманена рамка, ласкае изтерзаното ми съзнание. И ето – на мен непоносимо много ми се иска да се разтека по тази белоснежна повърхност...
***
– Деветстотин осемдесет и седми! Мирно!.. Свободно!
Слушам доволния смях на моя полковник.
– А ти си храбре-е-ц, браво на теб! Дванайсет ангстрьома¹... и все още не си полудял! Смятай се за щастливец – ти си първият от всички хиляда доброволци, който се добра до този предел. Честно, не искам да те огорча, но... сега твоето семейство няма да получи пълния размер на застраховката! Хе-хе-хе… Само петдесет милиона премия. Късметлия! Хе-хе-хе…
“Дванайсет ангстрьома?.. Дванайсет шибани ангстрьома!!!.. И това е всичко, което ми е останало от третото измерение?!”...
Впрочем... на какво толкова се учудвам? В крайна сметка нали именно в това се състои целта на експеримента – създаване на двуизмерен войник… А добър войник – е плоският войник. С огромно усилие си представям физически процеса на прехвърляне на съзнанието върху свърх тънкослоен носител. Ще кажа единствено само, че усещането на процеса е незабравимо. Но резултатът… Той си струва всяка цена. Едва сега върху бялата повърхност на носителя осъзнавам колко нищожен е бил предишния ми живот. Именно, в уютното обятие на колосалната рамка моето същество се изпълва с чувство на абсолютно щастие… Няма нито болка, нито отчаяние, нито потребности – ни-що... освен желание безкрайно дълго да се наслаждавам от съвършенството на тази изумителна плоскост. Никакви порции текила и дози мескалин, никакви халюциногени или виртуални екскурзии до Бога – нищо от изброените не е способно да подари дори и една хилядна частица от това блаженство.
***
Измина половин година преди да се науча да виждам новия обкръжаващ свят. Неговото двуизмерно изображение, нелепо и нереално до гадене, отначало ме разочарова и ужасява със своята неестествена грубоватост. На мен ми демонстрират замразена безформена пихтия – всичко, което е останало от тялото – бивша моя някогашна черупка. Аз не мога да сдържам своето отвращение и премествам поглед към обратната страна на екрана.
Прочетеното на глас писмо от съпругата, в което тя надълго и с подробности разказва за какво и как харчи моята премия, не предизвиква нищо друго освен апатично равнодушие. Жалка в своята наивност женица, нима тя смята, че за мен има някакви други ценности освен тези хиляда квадратни ярда идеална плоскост?
Още по-голямо разочарование предизвикват началните тренировки.
Древен, закален в битките и очукан “Ейбрамс”, пристегнат и теглен с две стоманени въжета, изпълзява на пясъчния хълм, насочвайки бавно своето нарезно оръдие към “Тактическия екран”, сиреч към мен самия, какъвто представлявам в момента. Черният набразден отвор на цевта, със своя сто и двайсет милиметров калибър, се втренчва в челото ми.
Лишен от триизмерното възприятие на пространството, аз мога да преценя разстоянието до танка само когато сканирам неговите размери (ширина и дължина). Триста ярда, не и по-малко. В състояние съм да определя скоростта на полета на бронебойните, на осколъчно-фугасните и на кумулативните снаряди единствено по звука, когато ги изплюе оръдието…
Тишината на изпитателния полигон се разкъсва от грохотен изстрел. Инстинктивно закривам несъществуващата си глава с отсъстващи ръце... “Полковник, твойта майка!”...
Немият крясък изведнъж рязко се прекъсва от слаб тласък в сгъвката на “лакътя”. Някъде косо рикошира стоманената балвàнка от учебния снаряд. Моето изумление няма предел. Ръце?.. Аз усещам ръце?! Разбира се, бяха ми обяснили, че лишеното от трето измерение съзнание би трябвало да материализира отсъстващата координата, но...
Следващият изстрел отбивам с “длан”. Наистина, не изчислих съвсем прецизно “дължината на ръцете”, затова просто хлопвам и тръшвам антиката “Ейбрамс”. От пясъка, където се врязва уродливото разчленено туловище на танка, срещу мен смешно се блещи неговото разбито оръдие.
Зад гърба си дочувам аплодисменти и гърмеж от тапи на шампанско...
***
А още след шест месеца моя “Тактически екран” започват да задействат в настоящи бойни операции. Дали изпитвам чувство на жалост към морските пехотинци, когато “пръстите” ми стриват на прах бронята на вражески тежковъоръжен линеен кораб? А към танкистите на Армадата, чиито бойни машини смачквам с “нокти” като дървеници? Може би ме охваща чувство на разкаяние, когато “Тактическия екран” се спуска за обсада над град с бунтовници? В никакъв случай…
Само раздразнение. То ме посещава всеки път по време на редовните бойни мисии, когато полковникът, сега вече генерал, със своите заповеди изтръгва същността ми от сладостна нега на двукоординатно съществуване. Не мога да не се подчиня – едно щракване само на превключвателя и с моя плосък носител ще бъде приключено...
Висшите военни чинове бързо привикват с мисълта и факта, че използването на “двуизмерен войник” гарантира победата в сто сражения от сто. С едно движение наляво аз мога да размажа всяка отбранителна линия, да изравня с пепелта по земята непрестъпна крепост, да отбия междуконтинентална ракета, едва оказала се в полезрението.
“Тактическият екран” го влачат навсякъде по страни и континенти, свеждайки продължителността на моето блаженство до минимум. Ще съумея ли да се измъкна зад пределите на стоманената рамка? Тази мисъл ме опиянява и възбужда всеки път, когато се претъркулвам на другата страна на екрана. Кълбо напред, кълбо назад. Почти цял миг пред взора ми се разпростира дълга полосà, дебела дванадесет ангстрьома само, а после неудържимо ме прехвърлят в другата му равнинна повтрхност.
Ще може ли моето съзнание да съществува зад пределите на този стоманен контур? Не, не ме разбирайте погрешно. Безспорно, тук се чувствам в свои води – свободен да творя и мисля, каквото си поискам. Волен като птица!.. Да, ама като птица в клетка... Хм, но кого заблуждавам като се старая да оригиналнича с банални и изтъркани клишета? Ще ми стигне ли куража, а може би безразсъдството, да прекрача границата между потискащата на моменти сигурност вътре и примамливата неизвестност навън?..
***
Мъчително трудно е да се науча да се задържам при прехода. Преминаването по мост, тънък като косъм, подобно на грешник със завързани отзад ръце и скачайки на един крак – това ми звучи повече като дреболия, отколкото да запазя равновесие между страните на екрана. С упоритост и постоянство, достойни за подражание, аз прекарвам вече месеци поред в овладяване изкуството на балансиране. Очите се заслепяват от смяна на картините, които редуващо се отварят от двете страни...
Разбирам, че съм достигнал пълна неподвижност, увисвайки между двете страни на екрана – света и затвора за мен, когато с плашеща скорост започва да се приближава спасителния край. С всичките 12 ангстрьома на моята дебелина той се подготвя да ме погълне веднага – от всичките четири страни.
Няма такива думи, с които да опиша радостта, когато свърхтънкото ми съзнание се отскубва и изстрелва зад пределите на карцера, разкъсвайки ненавистната стоманена рамка. Лекият, безтегловен, девствено чист поток на моето Аз се втурва като расширяващ се плосък правоъгълник в космическата шир.
С пълна сила се нося след бягащата полосà на непоносимо бяла светлина, която обхваща нейния периметър. Заливайки се от смях с цяло гърло, се опитвам да се добера до самите ѝ дълбини, да се зария до уши в кадифеното сияние на ослепителното щастие...
Полосàта се старае да избяга от всичките мои режещи остриета и толкова по-бързо, колкото аз преполвявам със свръх плоското си измерение вселената.
Много скоро разбирам, че бегълката не ще мога да догоня, та дори и със свръхсветлинна скорост. И тогава полазвам в бутилка. По-точно в бутилката на Клайн… Безпределна и главното – без край, на който може да остане дразещата полосà на светлината… В тази геометрична фигура няма понятия като “вътре” и “отвън”, “ляво” и “дясно”, “горе” и “долу”, “в центъра” или “на края”. Няма дори “преди” и “после”. Там няма нужда да се балансира между двете страни на екрана. Безкрайна едностранна повърхност, вместена в една бутилка, където лентата на Мьобиус се усукава в тясното гърло към недостижимото и несъществуващо дъно. Бутилката на Клайн – “диференцируемо и неориентируемо двумерно многообразие, което в отличие от лентата на Мьобиус е затворено, т.е. компактно и без граници” – така е описана в дебелите строго-научни енциклопедии. Вие нещо разбирате ли?.. Едно само искам да добавя – това е Съвършената Флатландия, съвършения дом и пристан. Там може да бъде само Бог. Тоест – Аз...
Свелината ме моли, умолява ме да не я убивам. Тя се кълне, че моето щастие ще свърши веднага след като съзнанието се слее със своя край. Препира, спори, твърди, доказа, че съзнанието не може да има само една страна. То не може да бъде едностранчиво. Крещи ми, че това е в противоречие на самата му природа… Но не я слушам. Аз упорито формирам в бутилката математиката на Клайн… И когато приключвам работата, се чувствам като Бог.
И стана тъмно...
***
– Той идва на себе си! Три кубика стабилизатор!.. Катетър в артерията…
Моето тяло лежи на хирургическата маса… Наоколо се суети медицински екип… Осъзнавайки какво съм направил, ужасен губя съзнание.
Посивелият генерал лично ме придружава до разбития екран. Гигантската стоманена рамка е разцепена по дължина. Една част от нея все още виси на четирите хидравлични лоста на някаква чудовищна исполинска машина. Всеки трак на нейния гъсеничен движител е по-висок от моите шест и половина фута ръст. Именно този звяр, както ми се каза, е влачил “Тактическия екран” през всичките тези години по разни страни и континенти...
– З... значи вие не сте плющяли тялото ми с пресата? – очуждено и безчувствено се интересувам аз.
На мен сега ми е до екрана с чудовището-влекач точно толкова, колкото и до самия генерал. Онзи пък прекратява своето бръщолевене за това как страната ми е благодарна и с изненада ме поглежда право в очите.
– Нима още не са ти разяснили?.. Не-а, разбира се. Всичките тези усещания при пренасянето – започва подробно да ми обяснява генералът, – това е изключително силна химическа измама. Трябваше да се принуди мозъкът да разбере и повярва, че теб те разточват като кора за баница в ултратънък диелектричен слой с безпрецедентна еднаквост при дебелина от една дузина ангстрьома, подготвяйки съзнанието да запълни матрицата на екрана. Бяха разработени стотици други способи, но единствено този даваше поне някакви резултати. Само този мъчителен процес можеше да позволи на съзнанието да напусне черупката и да се прехвърли на плоскостта на екрана. Тялото изкуствено се привежда и подържа в кома – за всеки случай, ако стане нещо непредвидено и възникне необходимост от спешно връщане обратно. Макар че... при другите доброволци това не се наложи... Хм, те просто... е, и нека Бог да бъде с тях! Повтарям отново, ти единствен от хиляда участници в експеримента съумя да съхраниш разъдък в двуизмерното пространство и да материализираш физическо въздействие в три измерения. Твоите бойни операции са възпети в аналите на историята…
Вече нищо не чувам. С цялото си внимание продължавам да се взирам в гигантската хидравлична преса, която все още е включена към електрозахранващата система. Да, зная – това ще бъде еднопосочно пътуване зад граница… Но аз нямам друг изход. Повече – няма.
=========
© Tyto ALBA
¹ àнгстрьом (Å) – извънсистемна мерна единица за дължина, която често се използва във физиката при определяне на разстоянията в атомите и молекулите (използва се най-често в оптиката, атомната физика и астрономията, в кристалографията и спектроскопията). Един àнгстрьом е равен на една десетомилиардна част от метъра (1 Å = 10⁻¹⁰ m), или на 0,1 nm (нанометра), или на 100 pm (пикометра). Това е приблизително диаметърът на орбитата на електрона в невъзбуден водороден атом.
Единицата е кръстена на шведския физик Àндерш Ю̀нас Àнгстрьом (на шведски: Anders Jonas Ångström – един от основателите на спектроскопията и известен в академичните среди като изследовател на спектъра на Слънцето и полярните сияния), който я въвежда през 1868 г.
© Албена Тотина All rights reserved.