Денят се сви зиморничаво и пое на запад подплашен. Лай на куче, хлопната врата и селото притихна. Баба Вида с усилие се изправи, взе менчето с млякото и погали козичката:
- Оооо, Кротушката ми тя, милата на баба. Да избутаме и февруари, да порасте денят, пък оттам нататък, каквото Бог покаже.
Излезе от дама, усука веригата и щракна катинара. Залости портата към пътя и припряно влезе в къщата, подгонена от сгъстяващия се мрак. Запали кандилото и сложи ръка на опушената иконка:
- Богородичке, запази ни и тази нощ, че съвсем се развилняха – пусти циганя. Нищо не ги спира вече, от нищо страх нямат. Ошушкаха всичко, ама поне на нас да не посягат – за десет лева акъла ù взеха на Цонка. Още спи по комшии, не смее да остане сама в къщата си. Голяма челяд имат, от глад посягат, ама тя, мизерията, и нас не е подминала, откак дойде тая пуста демокрация – все немотия...
Седна на крайчето на леглото и се замисли за миналото. Тишината се настани в прихлупената стаичка. Пламъкът на кандилото мъждукаш ...