Отдавна жадуваше да се срещнат. Историята на тяхното запознанство бе доста странна. А както се оказа по-късно и пълна с обрати. Те за пореден път му доказаха, че светът е много малък и в него има невероятни личности. Всичко стана толкова случайно и толкова типично за тяхното съвремие, че най-малкото затова заслужаваше да го сподели с белия лист. Вероятно затова, след като се уговориха за мястото и деня, отново изпадна в познатото си настроение да пише, макар че още не знаеше какво ще излезе от всичко това. Но за първи път не можеше да пише, както си знаеше, на един дъх.
Обичайно за неговия стил бе да не редактира нищо, защото му се струваше, че няма да бъде искрено. Та нали никой не се подготвя предварително за онова, което ще изживее спонтанно? Тогава защо трябва да се премисля, когато описва преживяното. Много хора по приятелски го съветваха да го прави, именно за да се получи по-добра творба. Но той бе упорит като зодията си и рисуваше и пишеше по своя начин. Но в сегашния случай не бе така. Повече от десетина пъти сядаше наново да пише, стигаше донякъде и спираше. За първи път почувства необходимост да премисля и редактира.
Преди време получи предложение от непознат човек да изпрати за публикуване свои неща. Удивен от вниманието към него, той благодари и изпълни молбата. После му изпратиха връзка със списанието и разделите за поезия и проза. Определено бе поласкан, че неговите неща бяха в литературния раздел с имена, представляващи гордост на страната ни. Но знаеше, че това бе очевидна случайност и го забрави.
Малко по-късно същото това списание пожела да го интервюира. Отговори на поставените въпроси, но имаше усещането, че интервюиращата го журналистка остана недоволна. Може би очакваше по-интересни отговори, но той бе искрен, твърдейки, че всички възможни отговори може да се получат и след внимателното прочитане на това, което пишеше. И си помисли, че всичко свършва дотук.
Самото списание бе списвано много заинтригуващо. От неговото наименование до последния материал в разделите личаха висока култура, свободен дух и професионализъм, лишени от еснафско тесногръдие. Всичко подсказваше или бе посветено на разнообразни теми, вълнуващи мислещите хора. Огромна част бяха посветени на онова, което от векове владее съзнанието на хората, но не всеки има смелостта да сподели, а още повече да го опише или коментира без вулгарности. И това го подтикна да предложи среща с този човек. Първоначално му бе отказано тактично и това още повече го заинтригува. Обикновено издателите и журналистите не избягваха срещи с авторите, с които доброволно са се свързали. По-късно разбра причините за това и се съгласи с тяхната правота. Все пак хората са различни и прие случващото се философски. Но съдбата бе пожелала и за двамата друго. И след време получи нейното съгласие, в което обясняваше защо е отложила срещата им. Случващото се до този момент показваше, че рано или късно ще се запознае с искрен и стойностен човек.
По това време най-голямото издателство за българска литература, само за една седмица, одобри издаването на негова книга с избрани творби, за която предварително бе решил да я посвети на своите деца. За да се сбъдне това, обаче се нуждаеше от определена помощ и спонсори. Той разпространи тази новина сред приятелите си и неочаквано за самия него журналистката му се обади. Сега бе негов ред да откаже, обяснявайки честно причините за това. И в това съдбата им пожела да се случи друго и той по-късно прие нейната помощ.
Този човек успя да го изненада приятно с много неща. Пред него застана уверена в своите постъпки личност, излъчваща вежливо хладнокръвие. Почти през цялата първа среща носеше тъмни очила, криещи изучаващ поглед. Обаче нейната резервираност бе в силен контраст с излъчването на женственост от леко пълните устни, начина на разговаряне и движенията на фигурата ù.
Вече бе прочел нейни творби и знаеше, че крие в себе си и друго. Отдавна се бе убедил, че непредсказуемостта и противоречията само правят истинските жени по-прелестни в тяхното различие от останалите. Първото впечатление от прочетеното бе усещането за първично езичничество. Неволно почувства сливане между автора и героинята и след една среща не се сдържа да ù напише: „Порази ме! Но и се зарадвах, че потвърди причината да криеш очите си. Първото впечатление от книгата и писмото бе, че си като своята героиня индианка, или по-точно - впечатляваща смес от нестинарка, прикрита жарава от пепел на незаслужена самота и жажда за разбиране и обич. Явно не си искала да прочета всичко това в очите ти. Но книгата ти говори вместо теб. Вероятно ще ти напиша повече след няколко дни, но сега ми се прииска да нарисувам нещо за тази героиня. Не вярвам, че ще успея, защото обикновено рисувам реалности, а не фантазии. Но ще опитам. И дори си представих за миг, че ако успея, то това може да се превърне в корица на следващата ми книга, ако има такава.”
Речено-сторено. Започва да препрочита и рисува, но не успя. Късаше почти веднага листа, докато в един момент се отказа. Не можеше да върви срещу своята природа да рисува само реалните хора пред него. И си призна пред нея:
- С рисунките нищо не се получава. Явно и при тях фантазията ми не работи достатъчно добре. Все пак до този момент съм рисувал само реални познати хора, които са ме допуснали по някакъв начин до себе си. Които съм успял да почувствам. Отказах се да сътворя образа на героинята в романа. Не можах да я почувствам до степен да я нарисувам. А и никога не съм познавал такава жена. С такъв характер - да, но като цяло - не. Освен това за пореден път се убедих в своята неспособност да рисувам фантазии, вместо реален човек.
После продължи:
- Аз често си правя мислена равносметка и днес останах удивен от нея. Погледнах отстрани на моето поведение и не можах да отбележа, че чистотата, която излъчваше твоята аура към хората около теб, ми е попречила да те попитам за всичко, което бях намислил. Например за какво обичаш или предпочиташ да пишеш в своето, така необходимо за хората, списание. Искам да пиша за всичко случващо се, но ми е необходима и твоята помощ. Хора, като теб, съм срещал много, много рядко. Надявам се, че това няма да възприемеш като комплимент или някакво обяснение в любов. Възприеми го като самата истина от чужд на теб страничен наблюдател. Искам да ти пожелая да срещаш само искреност в своя живот. Както и някой да може да ти разкрие какво богатство си ти като Жена и като Човешко същество. В книгата си говориш за един човек, в разговора ни също спомена, че в момента все още си под впечатлението на раздяла с любим човек. Аз лично не разбирам хората, които поне за миг са държали в ръцете си и са подарявали ласки на истинска жена, как могат да ги забравят. Този човек е бил щастливец, щом те е целувал! Дано срещнеш достоен за теб човек! Който да те уважава, да се любува на иконата у теб (аз твърдо вярвам, че у всяка жена има скрита икона, но не всяка знае за това) и да те дарява с мигове щастие и истинска наслада.
И понеже го бе помолила да напише своето мнение за онова, което бе написала в книгата си, сподели:
- Освен това ми се иска да напиша за нещо, което ми направи впечатление и, уважавайки твоето разбиране на живота, само да изразя своята гледна точка. Виждаш ли, аз не смятам, че има различни видове обич. Обичта, Любовта е само една - невъзможна да се опише. За нея може да се пише, да се рисува нейния образ, да се боготвори, да се ражда и пресъздава отново и отново в танца на слетите тела сред запалени свещи и само толкова. В своето есе ти пишеш, че има различни видове обич. Но по горните причини, ако бих написал нещо подобно на твоето есе, бих навсякъде заменил думата "обич" с друга дума - например с "чувство". Затова пък вниманието ми отново и отново се спря на стиха, който започнах да препрочитам - "Вода и огън". Той някак ми е много по-разбираем и близък. Навярно и защото съм телец. Започнах да мисля върху него. Ти как би си представила да изглежда подобна рисунка? Какво би изобразила на нея, ако си мое място? Още не мога да измисля и нейно име, но ми се иска в него и в рисунката да се преплитат невинност и страст, свян и огън. Много ме вълнува и твоя стих за подадената ръка, за да измъкнеш човек от калта на живота (аз поне така го разбирам). И в който казваш, че не би искала да си като него. Колкото до коментари в списанието за книгата - не зная дали съм достоен за подобно нещо по много причини. Тя е близка по дух, по мое мнение, до символизма на Николай Райнов, а този автор само мога да боготворя. А като атмосфера ми се струва близка до езическите картини в "Легенда за преславския княз Сибин" (цитирам по памет заглавието). Също така ми се струва, че в нея отразяваш своя мечта каква би искала да бъдеш в някой свой друг живот.
Това е засега всичко.
Тя му казваше, че обича червения и синия цветове. Но синият цвят е спокойствие и студ. А облеклото, любимите ù фотографии, в които огънят на любовна страст бе основна тема, езическият стил на писане показваха дълбоко спотаена огнена страст, душевна жарава от преживяна болка и естествената надежда за щастие.
Беше му направило силно впечатление изказаното в един стих за човека до нас, попаднал в калта. На негов въпрос му отговори, че не знае дали би помагала на хората, защото не обича да поема ангажименти в бъдеще време, като например "винаги ще те обичам" или „ще ти бъда вярна цял живот". Самият той бе съгласен, че е безотговорно и повърхностно обвързване с обещания, които няма как да знаем дали ще изпълним. И дали там някога и някъде животът и обичта ще са същите, каквито са в този момент. Тя искаше да подчертае, че не е уверена, доколко би помогнала, но това също бе едно противоречие. Но той бе получил безкористно две предложение за помощ, той – абсолютно непознатият за нея, някакво същество от виртуалния свят.
Замисли се и продължи да пише. Бе решил да не спира, защото ако и този път не успееше, щеше да си признае за втори път неспособността да пресъздаде с щрих или рисунка впечатленията си от срещите с тази необикновена, криеща у себе си толкова загадъчни противоречия, личност. И щеше да се откаже.
Всеки разговор го обогатяваше. С радост узна, че двамата имаха обща позната, пишеща вълнуващи стихове. Той самият имаше щастието да срещне поетесата лично и да се убеди, че освен литератор, е и една невероятна жена, обичаща честността, природата и радваща се на живота. Тя знаеше, че сърдечната усмивка лекува и от сърце раздаваше това лекарство на хората около нея. Навярно черпеше от Родопите и своето семейство да бъде толкова жизнена и вълнуваща.
Тук спря да пише и отново се върна да препрочете книгата. И още веднъж се убеди в правотата на своето решение да ù направи един неочакван подарък. За полученото съпричастие и подкрепа за нещо, посветено на неговите деца, реши да се отблагодари по необикновен начин. Имаше основания да се виждат сравнително редовно и щеше да търси подходящ момент да ù предложи да изпита достойни на нейната природа впечатления. Добре разбираше, че предложението му ще бъде необичайно, но не и неприемливо за смела и чувствена натура. Искаше да подари неизпитвани от нея усещания с помощта на едно приятелско семейство. Нямаше значение как би се държала и какво би пожелала да прави там. Ако се съгласеше, той би я подготвил за приятелската атмосфера по време на тези вечери.
Много му се искаше да не откаже предложението да се запознае с една страна от живота ни, за която често си мечтаем, но малко от нас имат възможността да потънат в този прекрасен, твърде различен от налаганите обществени представи свят. Бе убеден, че ако изпита всичко това поне веднъж, би било достойно за жаравата в нейния душевен свят и подходящо и за нейното списание. Вярваше, че ще осмели да се докосне до една страна от живота, какъвто е.
© Вили Тодоров All rights reserved.