Както най-дългият, така и най-късият път започват по един и същи начин - с една
стъпка. Стъпка, която не е малка за теб и голяма за човечеството, а дори
обратното. Стъпка, която правиш след като си открил вратата - началото на своето
пътешестие. Тази врата може да се сбърка много лесно сред множеството други. Не
е лесно да се ориентираш във вселена от врати, още по-малко, когато доста от тях
са отворени, златни или изглеждат излюзорно - примамливи. Изгубен там не е много
сигурно дори, че ще намериш онази прогнила врата, която е покрита с паяжини, но
крие чудесата на един свят, за когото би завидяла и Алиса, а няма да си поредния
изгубил се. Но не се тревожи за това, аз винаги ще съм до теб. Ще поемам
пръстите ти нежно в ръцете си и ще ги докосвам до всяка врата, докато не откриеш
тази, при чиито допир сърцето ти ще изтръпне в онази сладка умора на
постигнатото щастие. Страх те е, че ще ни отнеме цяла вечност ли - Нека... ще си
видял доста от множеството врати, ще си почувстал множеството вселени зад тях,
не си ли залужава за теб. Страх те е, че някак си ще пропуснем твоята врата...
нямаш ли вяра в собствените си сили, усещания, нямаш ли вяра в теб самия, че ще
познаеш тази част от теб, която се съдържа във вратата... май я нямаш, а? Не ме
интересува особено, страхът ти е мощно оръжие, което може да замъгли всяка
вяра... аз ще съм до теб и ще те водя, докато уморен не се примириш с
досаждането ми... не се примириш до толкова, че да забравиш раздразнението си
спрямо мен, не забравиш страховете си, и потънал в тази забрава, не се сетиш, че
винаги си търсил нещо... ето, аз ти давам шанс да го намериш. При това не сам,
както много хора - аз винаги ще съм до теб... за какво иначе са приятелите?!
Когато ти намериш твоята врата, сам трябва да я отвориш. Колкото и да те обичам
и да искам да отнема и този товар от теб - не мога. Не мога да направя избор,
който е твой. Чудиш се дали да я отвориш или не. Хайде, посмей, бъди жив в
своята дързост. Намери себе си, намери и всичко друго, което ще видиш по този
дълъг път. И най-неусетно прекрачваш прага... мислиш си, че първата стъпка не е
била толкова трудна, колкото си предполагал, нали? Нека обаче ти кажа едно -
първата стъпка я направи още в момента, когато в съзнанието ти изплува мисълта
за "твоя врата", която трябва да намериш. Най-големите врагове за нас сме самите
ние. Никой не може да те спре, освен ти сам да се спреш. Първата стъпка не беше
в крачката ти, не беше и в отварянето на тази врата... ти я направи, когато не
обори вярата си, че това е "Твоя път"... Гледаш ме съсредоточено, докато
проумееш думите ми, а после се усмихваш някак глуповато, всякаш истината за
крачката и самата врата през цялото време са били пред носа ти. А не бяха ли?
Нима си мислиш, че сме извървяли стотици километри, докато разглеждахме тази
чудновата галерия от врати... не, дори и не помръднахме от мястото си. Те сами
идваха при нас, докато ти сам не сграбчи една и не я задържа при себе си. А
после казват, че е лошо да наречеш нещо "твое". Глупаци... отчасти. Не се
привързвай много към този път, нищо, че е твой. Когато вложиш твърде много от
себе си в него, той също като теб самия може да те подведе, да те отмъкне на
стотици километри от целта ти. Но не се тревожи за това. Все пак мястото ми до
теб означава, че винаги ще те предпазвам, дори от теб самия. Не се чупи като
малко дете, колкото и да искам да се гордееш, че сам си намерил този път, обичта
ми към теб не може да те остави сам на произвола на хилядите трудности. Аз няма
да мина пътя вместо теб, просто ще съм покрай теб. Ще вървя пред теб, за да го
проправям, но не и да го разчиствам. Ще вървя пред теб, за да ти припомням
аромата на рози като ги хвърлям в краката ти - не се страхувай, че ще ги
настъпиш, колкото и да са красиви, остави да изживеят смисъла на своя живот - да
ти донесат аромата си. Не забравяй обаче да ги споделиш и с другите, които ще
срешнеш по този път, те също може би са забравили мириса на тези цветя. Не, не
ми давай роза. Не се нуждая от нея, за да черпя от красотата й. Аз знам какво е
розата, истината за нея ми е позната и не се нуждая от обекта, за да оценя
качествата му. Ще хвърлям в краката ти и други неща, а да не ги забравяш, за да
не се загубиш в себе си и чувството ти за липса, вместо да продължаваш напред. С
тази горда крачка насред хилядите листа от роза си като истински Цезар. Той е
могъл да върви по пътя с бодра крачка и изглеждайки силен като гранит. Има ли
смисъл обаче. Не ме интересува колко силен можеш да си, за да не плачеш, а дали
можеш след като си бил долу - на земята, стъпкан и поруган, плачейки и безбожно
наранен, да станеш и да продължиш без да спираш сълзите, но и без да се оставяш
те да те победят. Върви по розите след мен. Винаги ще съм на крачка пред теб.
Не, не искам да съм нещо повече от теб. Не ти го и доказвам по този начин. Нямам
какво да докажа. Вървя пред теб, за да виждаш малка светлина, която да убива
страха ти, а не да побеждава неприятелите ти. Аз не съм войн. Ти самият си войн
на твоето поле, но и на твоя път. Твои битки никой не може да води, само ти
владееш и познаваш ситуацията. Върви. Недей да спираш - недей да бързаш. Краят
на пътя няма да дойде нито по-рано,нито по-късно от уречения момент. Нима още не
си разбрал, че всяко нещо се нуждае от време и то не какво да е време, а един
точно определен миг, в който да се прояви. Той не зависи от теб, но от теб
зависи да вървиш към него, така че ме следвай. Недей да изоставаш. Пътят е
дълъг, нали? А дори не си отворил още вратата. Не си я намерил. Ела с мен и
сложил ръка в моята - докосни и тази врата. Твоята ли е - не, нали? Нищо, скоро
ще намерим и твоята. Важното е, че не си сам. Не забеляза ли, че освен мен около
теб в търсене на своя път са и други хора. Говори с тях, помагай им. Те може все
още да не са забелязали, че не са сами и се чувстват изоставени. Но не се
отделяй от мисълта за твоята врата. Може да е следващата. Е, как е първата ти
крачка?