Красивата февруарска нощ бе съпроводена от лиричния глас на вятъра, носещ кристалночисти снежинки. Бялата постеля обгръщаше всичко. Красиво бе за онези, които наблюдаваха от домовете си. Красиво бе навън в този миг на нощта. Луната се отразяваше в белотата на снега. Сливаше се със снежните фигури, изваяни от ръцете на Ветрената фея с леденото сърце. Нощната тишина отстъпваше мястото си на създание, приютило се до един контейнер. Нощта го галеше с нежна ласка.Вятърът сякаш бе забравил да постели мястото със снежинки. Сякаш предусещаше, че мъничкото създание щеше да се изкачи на най-високия връх в еволюцията - да стане майка. Другарите и родът ù я бяха изоставили. И майка ù си бе отишла, в същата нощ, повтаряща се веднъж на четири години. Онази нощ, в която малката птица пое за първи път въздух, нощта, в която се запълваше един цикъл. В онази бурна нощ и майка ù бе заплатила със себе си пред Бог за живота на малкото.
Днес птицата до контейнера, пренебрегнала природата си и себе си, болки ...