... Ето, че и последният лист от това дърво падна. Падаше плавно, докато не се приземи на земята. И последната капчица живот от него си отиде. Цялата алея във парка бе посипана от есенни пъстри листа. Беше като един красив килим. Децата често идваха да си играят, но в този следобед той бе пуст. Тук-там се чуваше някоя птичка, която пее тъжно, сякаш напомняше за идващата зима и умиращия живот наоколо.

   Те отново дойдоха в обичайният час. Седнаха на любимата си пейка и замълчаха. Двамата се бяха отплеснали в определени точки, и се стремяха да не мислят за предстоящия разговор. След няколко минутки тишина тя се обърна към него и го погледна с големите си изразителни сини очи, и му каза:

- Знам, че и на двама ни ще е трудно, но просто нямаме избор. С нашите ще се местим и ще трябва да се разделим. Едва ли пак ще се върна в този град. Но знай, ти винаги ще имаш място в сърцето ми!... - след тези думи, тя замълча и сякаш се чудеше какво още да каже,а тишината я изнервяше още повече. - Няма ли да кажеш нещо?... Моля те, неискам да мълчиш.  

- Ха... А какво искаш да ти кажа?А дори да го направя, мисля, че няма да има смисъл. Колко лесно каза всичко това, а после искаш да говоря! Замисляла ли си се за миг колко ме наранява всяка една от тези думи!?!

... Една малка и едва забележима сълза се стече по лицето му, той я изтри дискретно, след което стана и си замина... ”Сбогом!” - това бяха последните му думи, които отекваха в съзнанието на младото момиче. Толкова я заболя всичко това. Не си представяше романтичната им връзка да приключи по този начин. Тя постоя още 15-20 минути сама, в този самотен парк... сякаш се намираше в собствената си душа, а тя сякаш беше нараненото си сърце.

Мина се година, тя не го забрави, даже напротив, всяка седмица му пишеше писма. В началото получаваше отговор, но след това той престана да й пише. Мислеше си, че просто нямаше възможност да й отговаря на писмата, но това не я спираше тя да го прави. Един ден, прибирайки се от училище, тя видя в пощенската си кутия писмо. Усмивката веднага блесна на лицето й. Тя изтича в стаята си, хвърли чантата си и легна на леглото да го чете. В началото на лицето й беше изписано учудване... след което сълзите й се стичаха една след друга, надпреварвайки се коя да бъде първа. Тя смачка писмото и заплака с глас. В писмото, адресирано до нея, пишеше с няколко реда: ""Здравей, след като замина той повече не проговори. Беше се затворил в себе си и никой незнаеше какво му е. Няколко месеца след това, той просто изчезна, след което намериха тялото му в парка. А до него с кървави букви на лист хартия бе написано: „За винаги ще бъдеш в сърцето ми, мило! Обичам те!”. Болно ми е да пиша тези редове - все пак ми беше брат. Но мисля, че трябваше да го знаеш, а не да се надяваш напразно за писмо. Желая ти да си щаслива там, където си сега!”.

... Оттогава нататък ежедневието на момичето бе сиво. Никога повече на лицето й не се появи прекрасната й усмивка. Никой не знаеше какво й има, а всяко момче, което се опитваше да се сближи с нея, бе отблъснато по най-жестокият начин.