Една мечта

Що за мрачен ден, как успяха звездите да замръкнат в тишината. Само нечий отчаян зов приветства с агонична радост смъртното дихание на изтичащото време. Нима забрави, че щом затвориш очи, болката не отлита, а просто крие се зад нечие друго лице. За да победиш призрака, забрави реалността и полети след една красива илюзия.

В миг на прелитащо щастие пристигна вестоносец  с думи, по-зловещи от парещата усмивка на дявола. „Недей тъжи, мили мой, макар времето да изтича”. Едва на 17 години преплете път със смъртта. Един обикновен млад мъж, тъжащ доскоро за изгубените спомени на първата любов, откри, че пътят, по който върви, съвсем скоро трябва да свърши и няма изход за него. Тази тежка участ се очакваше всеки момент да стовари присъдата си, но краят бе колкото близо, толкова и далеч.

„Вярвай, мили ми приятелю, ще се справиш! Не тези думи трябваше да чуеш, нали? Нека опитам по-друг начин. Повярвай в залеза, и нека само той те следва по твоя път. Чудиш се накъде е този път, невиждаш изход от този кошмар? Ще ти подскажа: трябва да намериш мястото, където умират мечтите! Сега е време да тръгваш и не поглеждай назад - там ще намериш само мъртво щастие.„

И тръгна той на пътешествие, което може да има само един изход, но важно е какво ще научиш по пътя, а не къде ще стигнеш. „Трябва да намериш за какво да умреш, приятелю!„.

Първата спирка в неговото пътуване бяха две красиви очи. Те го накараха да вярва, че точно там умират мечтите и там е неговото място, но не след дълго той разбра, че е бъркал. Красотата угасна, очите се напълниха със сълзи. И сърцето му възпя болката, и думите дойдоха сами, а той просто трябваше покорно да ги напише:

 И прахта от падащия цвят гори лицето ти.

Малки късчета спомени, лутащи се сред пепелта.

Искам да сглобя пъзела от чувства,

за да може да оживее нашата роза,

но сега нейните листенца блуждаят из останките на любовта ни

и сълзите само я държат да не умре завинаги,

но за жалост тя няма да оцелее без твоята усмивка -

все пак всяко цвете има нужда от своето слънце!

Появи се някои, който искаше да чуе що крие се дълбоко в душата на бедния, скитащ се рицар. Рицар без бляскава броня или благородна кръв. Мечът му не бе от стомана и злато, а простичка вяра и думи красиви му служеха в битка. И тоз, престрашил се да чуе, защо странства героя остана стъписан, безмълвен и само едничко той каза:

 -Не вярвам!

И остана самичък отново със своята вяра младият рицар. И яростта му човешка отрони сълза и остави той спомен на събеседника свой:

Бягаха ли тази нощ звездите, или аз пак не съм разбрал?

Нима световете прекрасни, в лазурни светлини облени, само моя разум обладали са?

Ами очите - само аз ли ги виждам в нощта, вперени във вятъра?

Хм, значи и гласовете омайващи само аз ги чувам да приканят изгубените чувства.

Явно аз съм луд, че вярвам на себе си, а не на вас.

„Не се отчайвай, както казали са римляните: „О, свещена простота! „не ще те чуе този, който няма душата на умиращите звезди. Помни, те не чуват как пеят ангелите, те не виждат, че слънцето плаче, нито вярват, че има място, където мечтите умират. Не гледай към тях, не, недей, те ще ти покажат най-страшния кошмар за душата - „Реалност” моля те, приятелю, недей! „

“Пътуване към мрачните покои! ”- не ще няма по-добро определение. И тъжат звездите за тоз красив рицар, но няма връщане назад, трябва да завърши своя път или да каже „стига” и да приеме участта си като един от тях - от онези, които той така ненавиждаше, обикновените, слабите, тези, които не вярваха, че имат сили да намерят мечтите си. А той не можеше да си го позволи.

Нима, ако вярвах, щях да съм толкова упорит в търсене на отговора?

Нека бъдем верни на лъжата и да продължаваме все така да не

гледаме, да не питаме, а просто сляпо да се взираме в небето.

Искал съм винаги само едно да знам, но научих ли го - НЕ!

Сега обаче време не е за самосъжаление.

Тръгвам. Няма ме. Отивам към хоризонта и няма да се спра!

Ще бродя, щя умирам, ще се прераждам, докато не се изгубя…

А тогава - просто ще търся следите си, за да мога да намеря посоката отново.

А вие, мои заблудени овце, стойте, гледайте празното  небе

и ако там намерите отговора, моля да ми кажете, за да не си правя

труда да се самозаблуждавам, че истината съществува…

Но пътуването никак не бе леко - всеки ден нощите ставаха все по-черни  и по-зловещи, призраците раздираха всяко парченце от негова плът, адски огньове тлееха върху тялото му, нямаше покои. Но не се предаваше, стискаше зъби, дори когато неговите мъчители издаваха дяволски ревове от радост. А звездите давеха вечността в реки от сълзи за своя рицар... но краят беше близо. И отправил взор към идващата гибел, спомни си за двете красиви очи…

И ако вятърът усещаше страданието ми,

щеше толкоз силно да задуха,

че сърцето ти изгубено да отведе пак при мен.

И всичките природни сили ще воюват заедно с мен,

за да доживея утрешния ден и

да видя твоите красиви очи… отново!

И сякаш той вече нямаше сили, макар да се държеше. Все по-силно се усещаше, пътят е към своя край.

„Но, приятелю, ти имаш мисия - трябва да разбереш, трябва! Не е това твоят край, ти не си сам, аз съм с теб, ще те напътствам, ще споделям болката ти, ще браня душата ти от призраците, дори ще ти дам моята, само не спирай да търсиш твоята приказка!„
 

Недей кори живота за тъгата -

не ще намериш ти покой, ако не повярваш в залеза,

дори само призраци от пъкзла да вървят редом с теб,

дори само огнени сълзи да те карат да помниш вечността -

не забравяй, че трябва да намериш къде умират мечтите,

тръгни устремен и намери твоята приказка!

Той продължаваше със сетни сили, но с всяка крачка губеше вяра, че ще открие това, което търси, преди времето да изтече. Почваше да се чуди защо точно на него се стовари тежестта на тази участ.

Искам да вярвам... че вярата стига, но трудно е вече да вярваш във вярата!

„Съжалявам! Не можах да направя нищо повече, ти имаше душата на умиращите звезди, рицарю, но нямаше нещо друго - нямаше време. Не ти позволиха да довършиш своята приказка.”

Падна рицарят в бой, със свирепи призраци адски,

не остана спомен от славата негова, освен думите

красиви, с кръвта му пропити.

Отиде той в мрака на тъмните спомени, безкраят погълна душата му,

звездите обляха със реки от сълзи небето,

слънцето открадна лъч от неговото сърце, да пази земята.

А кръвта на героя остава пролята, в черната гръд на

неверните хора, и дано някъде там с душа окрилена, открие

мечтите, в покоя на своята гибел!