Ти беше тук до мен моя любов!

Окъпана в мечти, блясък, слънце и копнеж!

Толкова близо и толкова далеч едновременно... Хипнотизираше ме с твоят погед: силен, дълбок и изпълен със страст, който изпиваше всичкият разум от мислите ми.

Ръцете ти бяха толкова вълнуващи и същевременно срамежливи опитвайки се всеки път да ме докоснат. А аз така желаех да ме прегърнеш с тях! Да ме притиснеш в обятията си, да ме погалиш...!

Помниш ли когато ме нарани? Кой ли път?! Последният? Най-лошият. Спрях да ти говоря. Останах дълго време сама със себе си, опитвайки се да простя. Да простя на теб и на себе си поредната глупост, която ни беше довела до тук. Успях..., след време.

И помиш ли тогава когато аз избягвах твоят поглед, твиоте ръце? Когато в тягосното мълчание се чуваха само вълните на морето у шумът от лодките коите се удряха на кея.

Ти също страдаше от своята неизбежна глупост. Ръцете ти треперейки търсеха моите, погледът ти виновен търсеше моят и след като не го намираше падаше унило на пода. 

Беше толкова сладък тогава! Така ми се искаше да те прегърна, да ти дам една целувка, която щеше да преобърне цялата ти същност и щеше да те накара да летиш.

Бяхме толкова щастливи когато се виждахме!

Ще се видим ли някога отново?

Ще трепне ли нещо отново в теб когато ме видиш?!

Сега всичко е различно и сиво, и пусто, и странно... Усещам липсата ти толкова силно и пронизващо. Вкопчва се в душата ми с грозните си нокти се опитва да се настани там. Оставям се... Щом не мога да те имам поне ще ми остане болката от твоята липса. Да не се чувствам сама. Все пак тази болка има има по-друг вкус, сладникав, защото е от любов.

Никой не посмя да отвори сърцето си. 

Никой не успя да признае какво чувства. 

И така беше по-добре.., донякъде. Точно така трябваше да стане. Но ме боли... Защото беше забранено това което най много искахме.

И се подчинихме, на остоятелствата, на разумът, на всичко което не искахме да се подчиним. И двамата. А как искахме да се чувстваме живи!

 Сега всеки страда поотделно мислейки че другият вече е забравил цялата магия която му донесе любовта. 

Енергията от миналото все още витае наоколо, но сега е някак си по различна, по - слаба, но все още настоятелна. Със сетни сили се опитва да вземе последните ми останали капки разсъдък.

А ти, дали още мислиш за мен любов моя? Дали все още се нуждаеш от моят допир, от моят поглед, от моята усмивка?... Едва ли.

Остана само натрапчивият аромат на море, на лято и на едно безизразно желание, което се опитва да доплува до брега на своето море от солени сълзи...