Ти беше тук до мен моя любов!
Окъпана в мечти, блясък, слънце и копнеж!
Толкова близо и толкова далеч едновременно... Хипнотизираше ме с твоят погед: силен, дълбок и изпълен със страст, който изпиваше всичкият разум от мислите ми.
Ръцете ти бяха толкова вълнуващи и същевременно срамежливи опитвайки се всеки път да ме докоснат. А аз така желаех да ме прегърнеш с тях! Да ме притиснеш в обятията си, да ме погалиш...!
Помниш ли когато ме нарани? Кой ли път?! Последният? Най-лошият. Спрях да ти говоря. Останах дълго време сама със себе си, опитвайки се да простя. Да простя на теб и на себе си поредната глупост, която ни беше довела до тук. Успях..., след време.
И помиш ли тогава когато аз избягвах твоят поглед, твиоте ръце? Когато в тягосното мълчание се чуваха само вълните на морето у шумът от лодките коите се удряха на кея.
Ти също страдаше от своята неизбежна глупост. Ръцете ти треперейки търсеха моите, погледът ти виновен търсеше моят и след като не го намираше падаше унило на пода.
Беш ...