Късно през нощта е, но аз не мога да заспя… Слушам тъжна музика и потъвам в нежни детски спомени. Отново съм малко девойче – усмихнато и дребно, често несигурно в себе си… Тичам срещу слънцето, а топлият вятър нежно гали кестенявата ми коса... Свободна като моята душа – отворена за безброй приятелства и невинност. Тогава виждам теб… ти си толкова хубав – кафявите ти очи излъчват светлина, за която копнея. Вечно сядаш под прозореца ми и търпеливо чакаш да изляза, за да отидем на любимата ни пейка и дълго да говорим на лунна светлина. Държим се за ръце, споделяме най-съкровените си тайни - малките радости и големите страдания. Ти често ме изненадваш с дребни подаръци, които намирам в пощенската си кутия, пишеш ми любовни писма, които пазя толкова много години… но в крайна сметка ги изгарям.

Оказва се, че времето лекува не само рани, но и унищожава любовта. Безследно и безвъзвратно… Подобно на огън, който поглъща хартия… хартия, която още пази топлината на твоите устни. Устни, които ми подариха първата целувка – плаха и незабравима. Едва ли сега изобщо се сещаш за мен… забравил си за моето съществуване, за това, че някога съм те обичала... Истински.

Писах ти писмо (за разлика от това, го изпратих)  - след като се сбогувахме завинаги в мрачния коридор на твоя блок… Но ти така и не ми отговори. Днес се сетих за теб и намерих снимката от твоята сватба в интернет. Съвсем случайно. Само очите ти са същите – не си момчето, в което бях влюбена тогава. Искрено ти желая щастие, въпреки че никога няма да ти го кажа лично. Никога няма да те погледна в очите и да се разминем, без да се поздравим в някоя студена есенна вечер в непознат и чужд за мене град.  Едва ли ще се видим пак в този живот. Може би в другия, но съм сигурна, че пак ще се разминем. Вглеждам се в сегашната ти жена – изпълнена съм с любопитство – само това чувство остана в моето сърце, в което вече отдавна няма място за теб, далечен приятелю. Тогава разбирам, че не си забравил… та тя толкова прилича на мен…