По-черна заради скръбта, по-студена заради болката. Нощта е огледалото, в което се оглеждам. Само тя познава мрака по-добре от мен. И само тя крие повече неизказани думи.
Онази нощ лежах в леглото си, завит с плащеницата от мрак. Бях с отворени очи и пред тях се изреждаха сцени от миналото. Времето е като цедка, през която спомените минават, а от тях остава само утайката. Понякога приятна, но по-често горчива.
Тя не можеше да е мъртва. Бях сигурен. Да, бях видял ковчега и как земята го поглъща, но знаех, че тя не може да умре. На всеки друг е разрешено, но не и на хората, които обичам, нали така? Защото каква е ползата от любовта, ако смъртта е по-силна?
Тогава някой почука по стъклото. Сякаш дърво потропваше със сухите си клони. Погледнах и видях разложен труп, реещ се във въздуха, осветен от жълтите улични лампи. Виждах оголения череп, виждах празните очи, виждах пръстите без кожа и мухлясалите дрехи.
Тя беше отворила ковчега. Беше копала тунел в земята. Беше бродила като сянка в нощ ...