Седим и си чакаме. Времето е изгубило всякакво значение. Колко минаха? Седмица ли – две?
- Ах, майчинката му – изцепи се Кире. - Ей, дефектния! Бръкни в хладилника и дай да се ъпдейтна с едно студено!
Нищо не казвам. Гледаме филм. По лицата, изморени и отегчени, се чете досада, скука и скрита тревога. Между нас увисва напрегната тишина и умореното бръмчене на климатика. На кой му пука за тъпия американски филм? Гледаме втренчено картинките – сменят се и се размиват в някакви цапаници, в които всеки от нас се е вторачил и вижда своите си проблеми.
- Ааре бе, дефект – стръвно се обръща към мене Кире – бръкни в хладилника, кво дремеш?
Да бе, най-близко съм и на мен се пада честта тази вечер да разливам. Присягам се, извивайки се на „протестиращия” PVC стол. Отварям вратичката на камерата на очукания от времето хладилник, награбвам „потната” бутилка B.J. с веселяшкия надпис на капачката – Very Rare – и разливам...
Пием евтиното уиски. Пак мълчим. Мисля си – кой ли дявол ми „би телеграма” д ...