Едно забравено от бога тяло
Тя беше малка и крехка, отражение на сянка. Не се движеше. Не и когато се приплъзваше. Не говореше, не шепнеше, а само наблюдаваше. И изучаваше. От инвалидната количка. Като принцеса на собствен трон. Имаше всичко, което й трябваше – здрави ръце, новомонтирани колела и 12 квадрата лично пространство. И цялата болка на неосъществената първа крачка.
Големите хора я плашеха. В нейния свят се робуваше на други правила. Бупренорфин, морфин и метадон. Светата троица. Нейната глътка отрова, която притъпяваше болезненото усещане, че е жива. Нямаше си никой друг. Родителите й бяха олимпийски шампиони по скокове във вода, брат й – колоездач, а сестрите – фигуристки. Със здрави и силно развити крайници. А тя? Тя имаше новомонтирани колела, 12 квадрата лично пространство и цял живот, през който да им се наслаждава бавно и болезнено.
Само мечтите и бяха като на здравите хора – цветни. Тя мечтаеше за зелената поляна, по която ще тича и ще се гони с другите деца. За белия ...