Елица
Седях в кварталното кафене, когато влезе тя, мъничка, изящна като кристална ваза от най-красивите. Масите бяха заети. Тя се огледа някак неловко. Само аз бях сам. Нямаше как, тръгна неохотно към мене и попита може ли да седне.
–Разбира се. Заповядайте!
Тя благодари, седна и отпи от кафето. Не съм любопитен, но нямаше как да не забележа, че е плакала. Очите бяха зачервени, а набързо сложения грим не прикриваше напълно следите от сълзи. Гледаше отнесено, по-точно едва ли виждаше нещо. Мълчахме и двамата. Аз не бързах за никъде. Интересно ми беше да я наблюдавам, прикрито разбира се. Давах си вид, че не се интересувам от нея.
Тя не бързаше да си изпие кафето, явно не желаеше да напусне заведението. Само че в един момент по лицето ѝ премина облак от чувства и тя рухна, закри очите си с ръце и заплака без глас, виждах само как раменете ѝ се тресяха. Изчаках малко да отмине пристъпа и спокойно попитах мога ли да помогна. В заведението ме познаваха, а също така видях и колеги на жена ми ...